След 10 години в САЩ Мария и Антон Цачеви се връщат в България и инвестират 350 000 лева в проекта.

„С много неща съм се захванала, но така ми харесва да си живея и така си живея“, започва разказа си Мария. Това, което са направили със съпруга й, не се случва всеки ден. След 10 години за нея и 14 за съпруга й Антон в град Денвър, Колорадо двамата се връщат да живеят в Чавдар, родното село на Мария. Рискуват смело и влагат всичките си спестявания от 350 хиляди лева в изграждането на модерна пекарна „Прованс“.

„От малка съм научена на труд“, казва Мария. Заедно с брата си близнак Тодор е израснала в Чавдар. Имат много имоти и земи и от малки двамата са на полето. Баща й е учредител на една от първите частни земеделски кооперации, известно време е и кмет на Чавдар.

„Баща ми членуваше в БЗНС и много искаше да се върнат на хората правилните имоти в правилните граници. Така възпита и нас в честност, в традиции и на труд. Работехме много и това ме школува, изгради ме и ме кали като човек. Отиваш и знаеш, че цял ден те чака огромен труд под жаркото слънце, и трябва да окопаеш 6 дка царевица. В момента, в който застанеш и видиш браздата, си затваряш очите и си представяш как вече си на другия край и си свършил. А после в бъдеще, когато трябва да прехвърлиш една планина, или да решиш една задача, да победиш една институция, да извадиш един документ, си спомняш за оня поглед. Затваряш си очите и си представяш как си го свършил и си на края на браздата“, споделя Мария.

Тя завършва английска гимназия в Челопеч, която е към златната мина „Дънди Прешъс метълс“. После следва география в Софийския университет. Завършва и второ висше – туризъм. По-късно се връща в същото училище в Челопеч, и 3 години преподава там география на английски език.

През 2007 г. брат й я убеждава да се яви на кастинг в БНТ за водеща на прогнозата за времето. Мария си казва: „Точно мен ли ще изберат, момиче от село, те сигурно отдавна вече са решили кой да бъде“. Но я одобряват и след третия кастинг тя започва като водещ на прогнозата за времето в сутрешния блок. И двете й занимания – като учителка и водеща й харесват и я правят щастлива. И през ум не й минава да емигрира.

През 2004 г. с приятеля й Антон заминават на студентска бригада в Щатите. Той е много разочарован от политическата ситуация в България и решава да остане там, а Мария се връща. След 2-3 години Антон се прибира в България и не иска повече да са разделени. „Не ми се заминаваше за Щатите, защото бях много доволна и щастлива от живота ми в България. Но реших аз да направя жертвата, за да се съберем с Антон. Казах си, ще отидем за 2-3 години, ще спечелим пари и ще се върнем“, разказва Мария.

„Разделих се с много мъка с родината, защото си тежах на мястото, но пък мъжът ми беше постигнал доста в една компания и решихме да заминем за 2 години“, споделя тя. Установяват се в град Денвър, Колорадо. Тези 2 години се превръщат в 10. „В един момент свикнахме с хубавия лесен живот там. Всичко ти е на едно копче разстояние, уреден си, има сигурност. Полицията ти идва за нула време, линейката ти идва веднага. Това в България го нямаме“, споделя дамата.

В Денвър Антон работи в голяма компания за бира, доходите му са достатъчно високи, за да издържа семейството, а Мария отглежда двете им деца. „Исках да си бъда непрекъснато около децата, да им дам максималното, а не както американките да тръгвам на работа няколко седмици след раждането“, казва Мария.

Семейството е добре осигурено – къща, 4 коли, почивки в чужбина – сбъдната американска мечта. Живеят спокойно и безметежно до 2013 г., когато Колорадо става първият щат, който официално легализира марихуаната. „Довлякоха се да живеят всякакви отрепки и веселяци от целите щати. Започнаха атентати по училищата, прострелваха деца и стана несигурно“, спомня си Мария.

През 2014 г. те си идват за пръв път в България и са много впечатлени от напълно променения облик на село Чавдар. Следващата година пак си идват и си купуват малка къща в селото с намерението да я реновират и продадат. След напрегнатия и несигурен живот в последно време в Денвър, двамата виждат как в Чавдар децата им тичат свободно по центъра, по паркове и детски площадки. Има ги вече хубавите пътища, детската градина, училището, магазините и са на един час от София.

На третата година – 2016-та, вече се оформя желанието им да се върнат. Започват да мислят с какво ще се занимават. Антон има 19 идеи за бизнес и една от тях е за пекарна. „Да, обаче си нямахме представа как се меси хляб, аз учител по география, мъжът ми механик. Вкъщи изгарях всичките кексове и баници. Хората ни се смееха, казваха, че сме луди, ненормални. Как се осмелих? Нали има една приказка, че нещата се правят от тези, които не знаят, защото ако знаеш през какво трябва да минеш, никога няма да се захванеш“, смее се Мария.

Антон я убеждава, че при война и рецесия бизнесът с хляб и хлебни изделия е един от тези, които оцеляват. „Сега, по време на карантината, когато много фирми фалираха, се убедих колко прав е бил мъжът ми“, признава Мария.

Спомня си, че двамата вземат окончателното решение да направят пекарна, докато са на почивка в Мексико, на плажа. От летището в Остин, Тексас Мария звъни на тогавашния кмет на Чавдар Пенчо Геров. Той подкрепя с две ръце идеята, да идват, млади хора, да оживят селото, да помогнат да не се закрива училището.

Първо се прибира Мария с децата, през 2016-та. Антон остава да поработи и да събере още пари, защото не са сигурни дали спестяванията ще им стигнат за изграждането на пекарната. Мария купува парцел земя. Мъките започват още преди строежа на сградата.

„Първо трябваше да се извадят куп документи – споделя Мария. – Аз не бях живяла в България 10 години, не знаех какво е скица или виза, или инвестиционно намерение. Прибирам се тук с един огромен заряд, с едни мечти и фантазии. Купувам един имот, обаче на него има една къща. И аз трябва да я съборя. Трябва да намеря багер и фадрома…“

Първоначално Мария планира пекарната да е 80 квадрата, но после я разширяват до 180 квадрата. Плановете са част от продукцията да се изнася извън селото. А според санитарните изисквания трябва да има строга организация и 3 допълнителни помещения.

Решава да кръсти пекарната „Прованс“, защото когато са на почивка в Ривиерата, много харесват малките кокетни пекарнички – „буланжери“ със саксийките отпред, с металните столове. Така си представят, че ще изглежда и тяхната пекарна. Двамата изграждат всичко само с 10-годишните си спестени гурбетчийски средства, без заем или помощ от родители. Продават къщата и колите в Денвър, всичко. Натоварват багажа на един контейнер и през 2017 г. Антон също се прибира заедно с контейнера.

„Бизнесът ни се оказа по-труден, отколкото очаквахме. Първо имахме проблеми с персонала, много хора вече не искат да практикуват този занаят. Има десетина човека в района, които са майстори и ние си ги разпределяме между хлебарниците. Първата една година ни беше много тежка, много пъти бях пред отказване. Слушах песимистите, много пъти съм плакала, защото чувах лоши прогнози. Обаче си казах: „Абе няма да е тяхното, няма да затворим! Ще продължим, ще намерим начин! Най-тъмно е преди зазоряване“, вълнува се Мария.

„Първата една година блъскахме здраво, аз самата често влизах да меся. Изкарах курс по пекарство. Трябваше името ни да се наложи, да доставяме продукция за близките заводи. След първата година случихме на персонал и започнахме да канализираме нещата, пекарната да си работи сама, а ние да търсим пазари. Осигуряваме работа на 4 човека“, разказва дамата.

В едно село от 1000 човека как може да се развива печеливш бизнес с пекарната? „Повечето от хората продължаваха да говорят, че сме луди и сбъркани – казва Мария. – Граждани, пък си идват на село… Но който не е бил в Денвър, където се седи с часове по задръстванията; който не е гледал тамошните новини, където се прекъсва емисията, защото в еди-кое си училище има престрелка, и ти тръпнеш дали там не е твоето дете, си мисли, че всичко там е прекрасно.

На мои познати децата бяха в училище, където имаше престрелка и 24 деца бяха ранени. Но от друга страна това е държава с ред, всички са равни пред закона, всеки работи и там като и тук. Но ни научи на много, много неща ни липсват, а още повече липсваха първата година, в която постоянно сравняваш. Липсва ми понякога особено като гледам американски филми, а те повечето са такива. Преди малко гледахме с децата и даваха един супермаркет, в който пазарувахме и ние. Сетих се, натъжих се… Другият живот остана там със своите радости и рискове и избрахме този- на камъка, който си тежи на мястото.“

По време на епидемията над 100 човека са поискали от кмета на Чавдар временно жителство, за да отидат там с децата си. „Много хора осъзнаха, че на село е по-добре, че то също дава опции за добър живот“, смята Мария.

Минават критичната първа година. Много пъти са влизали в преразход, оставали са без майстори, понасяли са всякакви удари, докато се наложи името. Днес произвеждат всякакви печива – хляб, сандвичи, сладки. Залагат на традиционния автентичен български хляб с 4 съставки – брашно, сол, вода и мая, без набухватели и подобрители. Постепенно въвеждат и други видове хляб.

Преди кризата с Covid-19 снабдяват трите големи рудодобивни предприятия в Средногорието – „Асарел“ в Панагюрище, „Елаците Мед“ и златната мина „Дънди прешъс метълс“. А също и комбината за цветни метали „Аурубис“. Оцеляват и по време на кризата, като снабдяват със закуски предприятията и училищата наоколо. Виждат, че в района няма кетъринг и решават да се възползват от незапълнената ниша. От общините им поръчват кетъринг – коктейлни хапки и други неща за събития. Поръчват си кетъринг и семейства за празници.

Правят и американски бургери, а предприемчивата и пълна с идеи Мария дори организира ден на американския бургер и целият район се изрежда да си купи оригиналния сандвич. Мария украсява цялата пекарна по американски, с колажи на известни личности и американското знаме, звучи подходяща музика. Получава се една автентична американска атмосфера, а събитието уважават представители на посолството, които пътуват до Чавдар, за да си купят бургери.

„Прочули сме се до такава степен, че вече започват да ни търсят. Аз това исках. Не исках да бъда типичният доставчик, разносител на хляб, на когото търговецът вечерта връща непродадените хлябове. Не исках мъжът ми да се превръща в хамалин. Хората са забравили колко е важен хлябът“, коментира Мария.

Когато пекарната заработва като добре смазана машина, Мария оставя в ръцете на Антон цялата грижа по нея, а тя се захваща с рекламата и с обществена дейност. Организира тържества в читалището, пише сценарии. „Не мога да кажа, че това ми е било мечтата. Представях си, че ще водя свое предаване, обичам да намирам интересни хора от село и да си говоря с тях. Много обичам старите хора и даже от Америка изпращах по 40 картички за бабите и дядовците, а когато се прибирахме, им носех подаръци“, споделя тя.

Мария се събира с не по-малко дейната и амбициозна директорка на училището Мария Дурчева и двете организират кампания за здравословно хранене на децата. Бившата учителка ги събира в пекарната, провежда беседа “Пътят на хляба” и кулинарен курс „Изяж дъгата“. Заради него Мария Цачева е класирана от Дарик радио в проекта им “40 до 40”, категория „Социални дейности“.

Някои хора от селото смятат, че местното училище не е достатъчно добро за децата им и ги записват да учат в Златица, Пирдоп, Челопеч. „Директорката е много дейна, районът е богат и голяма част от средствата се насочват към училищата. Изградени са нов физкултурен салон, тенис корт, фитнеси. Колко селски училища имат това?“, коментира Мария. Затова започват и друга кампания на пекарната съвместно с училището – „Срещни известните, стани като тях“. Канят известни личности, за да разкажат на децата как са успели. Техни гости са Мира Добрева, Христо Пимпирев, ръководител на българската експедиция на Антарктида, шампионите Армен Назарян и синът му, Мария Оряшкова, рапърът Устата.

Мария и Антон живеят с децата в къщата, която са купили и ремонтирали. Позволяват си пътувания, почивки, вечери навън, имат хубава кола. „Не очаквахме, но постигнахме стандарт, аналогичен на този в Америка, и то само за три години в България. А след още три?… Очакваме да е още по-добре. От януари заедно с приятели инвестирахме в един ресторант в София. Сега покрай карантината ни е трудно, но не се отказваме“, споделя Мария.

„Ние сме от тези, които ще променят тенденцията българските села да се обезлюдяват – казва с гордост българката. – След нас друго семейство също от Денвър, дупничани, се засели в Чавдар. След тях дойдоха наши приятели от Варна, уж само да ни видят и да си купят по една баница, а си купиха и къща в Чавдар. Има вече 4 семейства в Чавдар, благодарение на нас. А това са 7-8 деца в училището.

Случи се благодарение на това, че нашата история се отрази широко в медиите, идваха всички национални телевизии за репортажи, а от фондация „Америка за България“ направиха филм за нас. Започнаха да се търсят имоти, а хората видяха, че на село не е толкова зле, напротив – много по-добре е. В училището в класа са 8 деца и учителката може да обърне по-голямо внимание на всеки. А не като в София, по 28 деца в един клас, и да не можеш да си запишеш детето на детска градина…“

В богатата община Чавдар детската градина е безплатна и децата до 7 клас се хранят 2 пъти на ден безплатно от общината. На децата се осигуряват и лагери безплатно, а също и курсове по рисуване и други неща.

Мария и Антон донасят в България най-ценното от американския модел на мислене, на предприемчивост – позитивното градивно отношение към успеха. А също и американския модел на управление на бизнеса, при който искаш и служителите ти да са добре, а не само да ги „спукваш“ от работа. „Аз ще заведа нашите служители на една хубава вечеря в Сърбия. Или, когато рано сутрин замесят тестото, ги качвам с джипа на един параклис и една беседка, вземаме кафе и посрещаме изгрева и си казваме едни молитви. Съзнателно ги изкарвам от работната среда, за да си кажем по две хубави думи. Искам те да идват с удоволствие на работа“, споделя Мария.

Днес мечтите й са други – да прави неща, свързани с Чавдар, защото вижда, че в това й е силата. Вече е общински съветник, а новият кмет Григор Даулов обсъжда много проекти с нея. „Ако във всяко село има двама-трима като мен, ще дръпне тая държава! Трябва да се спре това междупартийно боричкане в общините и хората да се обединяват в името на бъдещето на тяхното село или град! Искам един ден моите деца, когато вървят по улиците на Чавдар, хората да казват: „Ето, майка ви дойде и направи това и това за селото“. Да остане нещо от мен“, споделя Мария.