В епидемията с Covid-19 е много важно да овладяваме навреме паниката, за да не се стига до болестни състояния, казва организационният психолог.

Доц. д-р Пепа Митева (PhD) е академичен преподавател, организационен психолог и консултант. Научен ръководител и рецензент е на докторанти и дипломанти в сферата на педагогиката, психологията и социалните науки.

Автор е на над 13 учебни пособия и над 100 научни публикации – монографии, учебници, студии, статии в сферата на кризи, конфликти и стрес, на гнева и агресивното поведение, емоционалната интелигентност, работата с деца. Автор е на международни публикации в престижни научни списания с висок импакт фактор.

Дипломиран асистент по Психодрама, Мастер по НЛП, Арттерапия и др. Участва в над 18 национални и международни проекти като експерт, лектор и изследовател. Автор на курсове и програми в електорнното обучение, преподавател по академичен обмен в Национален университет „Ал Фараби“, Алмати, Казахстан. Пълноправен член на Дружество на психолозите в България, с уникален идентификационен код.

Госпожо Митева, как кризата с Covid-19 повлия на самочувствието на хората?

Самочувствието на е много крехка зона – то се гради постепенно, прониква в същността ни, утвърждава се, огледално се отразява в света около нас и при малко пропадане или провал е склонно да се срути като пясъчна кула.

Самочувствието при криза (като пандемията COVID-19) e изключително ранимо – то е атакувано от загуби, провали, раздели, чувство на вина, болести, трудно преодолими емоции. Това са едни от най-мощните оръжия на дистреса, които всички ние преживяваме в последните месеци на годината.

В интервенцията при криза, често казваме: събитието е „възможност за промяна“. Тази гледна точка е оптимистична, но достигането до промяната има дълъг път – съпроводено е с пропадане и изправяне.

Самочувствието се срутва при криза! Преминаваме през етапи, които поставят на изпитание всичко научено – от битовизма и прозаичните ни нагласи до най-високата степен на интелектуалните търсения. Липсва работата, липсват колегите, липсват насладите от ежедневието, липсват срещите, стопяват се спестяванията ни, балансът на здравето и живот се нарушава, обичта е поставена под въпрос.

Какво следва?

Тогава Самооценката се опитва да компенсира дефицитите, но няма опори. Това, което сме проектирали за утре, вече го няма! Необходимо е бързо и неочаквано всичко в живота ни да се прекрои. И тъй като сме човеци, научени да се адаптираме, малко по малко всеки от нас се изправя и запълва отворените от кризата процепи.

Това е процес, изисква смелост, изисква нагласите на „социалния катерач“, който умее да си поставя цели и да ги следва. В моменти на криза, ако имаме навици, свързани с гъвкаво търсене и утвърждаване на малките цели, „има и всяко КаК“.

Аз представлявам частен университет. Наблюдавах бързата пре-ориентация в откриване на варианти за дигиталното обучение – поставяха се ясни цели и мотивация. Мисля си, че при сблъсъка с трудности, ако фокусът е в постигането на цели, тогава срутената самооценка бързо ще намери път към промяната – тя ще реагира и на постигането!

Последните месеци сме свидетели как търсим решения за оцеляване и преодоляване на кризата COVID-19 – и на хаоса, и на уверено поведение. Наблюдаваме как ставаме по-добри, по-грижовни, по-споделени. Завихри се една нова картина на взаимодействие и на помагане. Самооценката (самочувствието) реагира на външната ни среда – когато тя е приветлива и отзивчива, има надежда.

През какви етапи преминаха българите от март до момента?

Има един път, който чертае кризата и той започва от шока, от момента на случване. Тогава стресът е силен и няма усещания, липсва болка, тъй като цялото ни съзнавано и несъзнавано се опитва да разбере какво се е случило.

Ние се взираме в себе си, в другите и все още няма рационално обяснение за картината. Като отломки сглобяваме отделни събития, опитваме се да разберем как всичко започна, но емоциите на объркване са толкова мощни, че не позволяват на разума да доминира. Настъпват страх, гняв и отчаяние. Разликата от други, индивидуални и остри кризи е, че в тях се питаме: Защо точно на мен ми се случи? Тук е ясно, че картината се променя цялостно, валидно за всички.

После идват паниката и хаосът – светът се дезорганизира и видоизменя. До този момент Човекът фантазира, че това е само илюзия, но постепенно се сблъсква с реалността и осъзнава – случва се нещо съвсем непознато!? Идват въпроси: „Какво ще правя сега?“, „Как ще се справя?“ Ако не си загубил дома си, си изгубил работата; ако не си изгубил работата, си изгубил свободата си да общуваш реално; ако не си изгубил общуването, тогава се прощаваш внезапно и жестоко с хора, които познаваш.

Болезнена е и информацията за непознати – невинни, внезапно загинали от пандемията – нямат значение възраст, статус, здравето. Това е една печална картина, която всеки от нас преживя по различен начин, но ефектът е все същият – загуби и промяна, гняв и разочарования и тутакси светлина и очакване. Следващият момент е „пазарене с болестта“ – ако пия витамини, лекарства и чудодейни напитки – ще се спася.

След този сценарий индикациите са за две очертаващи се възможности – депресивни нагласи от безисходица и страхове или активизиране на ресурси. Хората, които нямат подкрепа, дори на базовото ниво – храна, облекло, дом, е по-вероятно да преживеят депресия, срив или отчаяние. Това може да засегне и онези, които са осигурени с ресурси, но имат история свързана с трудности, загуби, стрес, неотработени травми с емоции и т.н. Те също преживяват стрес от кризата рисково и често развиват психосоматика, паник атаки, отключат забравени здравословни проблеми.

Един не малък процент от хората успяват да се стабилизират и да надскочат реалността, като потърсят нови решения. Много често медиите запознаваха с хора, които инициират благотворителност, оказваха помощ, креативно се свързаха с нови идеи в търсене на варианти да са полезни на другите. Това е безценен ресурс и възможност за съхранение.

Казват, че кризата е момент за смирение и обръщане „навътре към себе си“.

В едно мое академично пътуване като гост-лектор в Националния университет „Ал-Фараби“ в Алмати в Казахстан, на въпроса: „Какво Ви прави щастливи?“, казахските ми студенти отговориха: „Ние се радваме на това, което имаме и нямаме големи очаквания. Често благодарим за това, че сме здрави, заедно и се подкрепяме“. Открояваща е тази семейственост и взаимност в една наистина „магична реалност“ – микс от култури, древност и усет за самосъхранение.

Време е метафорично „да свалим маските“ и да покажем най-силните си страни! (имам предвид не защитните медицински маски, а метафората за маска) – тогава Самооценката ликува и надгражда уменията и се нарича Увереност. Една друга възможност да укрепим самооценката е Мисълта – начинът, по който интерпретираме даденостите и начинът, по който създаваме в себе си чувство на сигурност чрез мислите си.

Как може да се овладее личната криза в двете основни направления – като паника за здравето и самочувствието и като паника за запазване на работата и възможностите за препитание?

Личната криза протича индивидуално у всеки човек. Тя е свързана не толкова с факта „Какво се случи?“, а с „персонална интерпретация на събитието“. Ако в голяма степен личната оценка е „Нямам сили“, „Не мога“, „Това е пълен провал“, „Ужас, какво ще правя сега?!“ – тогава последствията са по-близки до катастрофални. Ако оценката е: „Да, сложно, неочаквано е, но търся решения“ – тогава има шанс за възстановяване дори на щетите.

Всяка загуба, която понасяме води и до още един парадоксален въпрос: „Какво му е хубавото на това лошото?“ Този парадокс в мисленето дава възможност да сме гъвкави, да търсим решения, да сме активни в опита да отхвърлим тревогата. Полезни въпроси са: „Какво научих от случилото се?“, „То какво ми подсказа?“, „Какво открих за себе си, а за другите?“ и др.

Основен принцип в консултирането при криза е „тук и сега“. И още, преглед в детайлите – къде е силата ми, кой/какво може да ми помогне?“. Моят личен опит подсказва, че ако „хванеш момента“ и си на „точното място, с точните хора“, тогава изходът по-вероятно е благоприятен. Паниката за здравето е естествената реакция на страх, породена от конкретно събитие. Страхът се овладява, когато има рационална информация, здравомислие и подкрепа. Страховете могат да бъдат реални, но често са въображаеми, идващи дълбоко от същността ни.

Преодоляването на страховете изисква „да осветим страха“, да осъзнаем от къде идва той, да очертаем последствията, а когато се налага – да потърсим адекватна професионална намеса и това не се тълкува като „полудял съм“, а говори за добра култура на самопомощ и осъзната грижа за себе си и за близките.

Паниката за запазване на работата също е свързана със страховете от загуби. Тя е комплекса и изисква инсайт (прозрение) какви са реалните опасности и конфликти, които могат да предизвикат загуба. Ако този процес възникне внезапно и неочаквано, тогава страхът е заплаха, не толкова както загубата на работа.

Идва място на активиране на ресурса, възможностите на личността, креативност и вяра в себе си, за да потърсим подкрепа. Отново въпросите: „Кои са най-силните ми страни?“, „Какво най-добре умея да правя?“, „В кои мои житейски моменти съм се справил успешно?“ и „Какво ми помогна тогава?“ и т.н. В този ред на мисли ние неусетно оценяваме възможностите си, очертаваме план и остава само да се задвижи процесът на действие! И отново тук самооценката е значима.

Казвате, че по време на криза човек трябва да прави малки стъпки. Какво още?

Малките стъпки, внимателно подбраните действия, съответни на ситуацията и на контекста „тук и сега“ са необходими. При криза не се чертаят грандиозни програми! Става дума за съхранение на силите и рационалното мислене, което да подкрепи едни изпълними решения.

Не е лесно човек да се фокусира при толкова много и негативни емоции. В подкрепа идват взаимопомагането, ценностите, културата да мога да кажа: „имам нужда от помощ!“, да призная „чувствам се слаб и объркан“ или да потърся „рамо, на което да се облегна“. Тогава можем да кажем, че сме адекватни в реалността. Много са важни приятелите, хората, които дават позитивни примери за живота. Ако всеки открие полезен опит в тях ще намери сили и мотивация да продължи.

И още нещо: често сме склонни към усещане за провал (тук отново се включва неадекватната самооценка – занижена/завишена). Развиваме големи очаквания – по-големи от възможностите ни, по грандиозни от силите и потенциала. Тогава настъпва емоционалният срив:

• „очаквам да съм неземно красив и харесван (нарцисизъм), а е необходимо просто да бъда спретнат, чист, съответен“;
• „очаквам непрестанни овации – а е необходимо понякога „сам да потупам рамото си“ и да се оценя позитивно“;
• очаквам да бъда приет от всички навсякъде – а е достатъчно да се придържам към простички истини от живота, наречени ценности;
• очаквам да съм непременно щастлив, екзалтиран – и тогава е важно да се обграждам от себеподобни, мислещи хора и т.н.;
• очаквам и фантастичната, неповторима любов като фойерверк да изригва ден и нощ – а са необходими дори само едни очи, които с очарование ме посрещат, приемат ме такъв, какъвто съм – без оперение. И тогава очите ми ще се оглеждат в очите на другия с „Благодарност, има те“ и съм разбран. Това е вибрация на отношението и простота, за да сме истински.

Кризата провокира ли по-ниска самооценка у двете основни групи хора – образовани и с по-нисък образователен статус и по-ниски утилитарни цели? Кои са по-засегнати?

Кризата докосна всеки. Доказано е, че при внезапни събития едва 4 % от населението страда и губи тотален контрол, равновесие. Много от тези хора в малко по-късен етап, когато отмине първоначалният шок и осъзнаят последствията, развиват посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Изисква се по-специална намеса за тяхното възстановяване.

Други формират т.н. психична мембрана – понятие за защита, за забрава, което предпазва от „късото съединение“ на психиката – един вид „заслон“. Важно е тази мембрана да бъде преодоляна с освобождаване на напрежението, емоциите, мислите и постепенно влизане в реалността – хубаво е „мъглата да се вдигне навреме“.

Колко време е необходимо, за да се преодолее тежката криза, свързана с Covid-19?

Доказано е, че при много тежка криза, свързана и със загуби са необходими от 6 до 8 месеца за окончателно възстановяване и осъзнаване на последствията. Тогава е периодът-граница, в който се смята, че страховете, гневът и дезориентацията са поносими и здравословни, т.е. не са се превърнали в болест.

В момента ние приближаваме тази граница на здравословни симптоми на кризата. Много хора вече са осъзнали загубите, които понасят. Това осъзнаване е болезнено и изисква да се мобилизират силите и да се търсят решения. Когато преминем отвъд тази граница, опасността да се отключат нови, неподозирани белези на промяната е реална. Поразяват се различни нива – емоционално, когнитивно (мисли, памет, внимание, концентрация, въображение), соматично (телесно) и поведенческо, със съответни симптоми.

Ако емоционалната болка, заседнала в психичното ни пространство не е отработена, освободена, то неусетно преминава към тялото и създава симптом – болно гърло, болки в ставите, сърдечни атаки, кожни промени, дискомфорт в стомашно-чревния тракт и др. Посърва лицето, походката се променя, изборът ни за цветовете на дрехите става различен, в мрачните тонове. Да се вгледаме в хората около нас: да видим цвета на лицата, на дрехите, походката, изправени ли са раменете по онзи лидерски начин, който разкрива увереност, или тътрим крака?

Ще срещнем различни картини – на свръх ентусиазъм и нахъсани хора, които живеят „сега за мига“ безразсъдно, с оптимистични послания и настроени позитивно, недоверчиви или нехайни, унили, забавени, изплашени, мрачни угрижени и такива, които застават здраво стъпили на земята и търсят решения.

Аз съм академичен преподавател и консултант в сферата на индивидуалната и корпоративна практическа психология, наред с диагностичната практика и публичното говорене. Вярвам в младите хора, в студентите ни! Вярвам в децата си. Вярвам в приятелите и Благодаря, че те са с мен в най-чудноватите ситуации! Вярвам в силата на човека да променя света и в надеждата, че ще успеем да съхраним и силата си, и качествата си и мечтите да ги превърнем в реалност! Нека това не звучи патетично, а с нотки на Вяра.

Към ВТОРА ЧАСТ