ПРИКАЗКА ЗА ТЪЖНОТО ЦАРСТВО Нека ви разкажа приказка за тъжното царство. Неговата владетелка била красива, богата и справедлива, поданиците й живеели в мир и благодат, без вражди, но над всички тегнела една необяснима тъга. Над деца и старци, жени и мъже, заможни и скромни люде, над народа и царедворците. Чувствали я всички, включително и царицата, но никой не бил в състояние да я обясни.Един ден господарката заповядала на своите мъдреци да отидат в непознатите краища на земята, за да открият лек за това всеобщо униние. – Мъдреци и звездобройци мои, искам от вас да стигнете ако ще накрай света, но да ми донесете поука как да се отървем от нашата всеобща тъга. Искам веселие и танци, много сватби и празненства в моите владения, а не такъв сит, равнодушен и оклюмал народ. Вървете!След няколко месеца пратениците започнали да се връщат, но никой не донесъл очакваната поука. Чак след година дошъл и последният мъдрец, който по пътя си запомнил думите на една срещната просякиня.- Говори и се моли да ми носиш верен отговор! – посрещнала го царицата. – Тези преди теб се провалиха и ги затворих в голямата кула.- Милост, господарке – отвърнал ученият, – но нося само съвета на една просякиня, на която дарих наметалото си. Тя ме погледна и рече: „Аз зная кой си и откъде идеш. Кажи на своята царица, че вие в Тъжната страна сте забравили какво е Върховното благо.”- Върховното благо ли? – възкликнала царицата. – Та нима никой в моето царство не знае какво е то? Извикайте мъдреците!- Те са в голямата кула, господарке – напомнили стражите.- Доведете ги веднага!Мъдреците били доведени. Царицата им наредила да известят наблизо и далеч, че ще възнагради богато и пребогато онзи, който й донесе Върховното благо, каквото и да представлява то.Заприиждали отвред лечители, чудотворци, вълшебници и магьосници. Повечето носели накити и скъпи тъкани, перли и скъпоценни камъни, екзотични твари, уханни растения и благовония.- Че аз си имам всичко това – възразила царицата. – За мен то не е Върховно благо. Нито за моя народ.- А здравето, повелителко? – питали други.- Ние се радваме на добро здраве. Поданиците ни също.- А свободата? – добавили трети.- Свобода също не ни липсва, но и тя не ни спасява от тъгата. Ах, колко съм тъжна! – въздъхнала царицата. – Трябва, трябва да разбера що е Върховното благо!Един ден пред царския трон се изправил мъж на средна възраст, облечен в черно. Той вперил умния си взор в жалните очи на владетелката.- Кой си ти, страннико? Какво искаш? – попитала тя.- Аз ви нося Върховното благо, Ваше величество! – отвърнал непознатият.- Така ли?! Къде е? – скочила царицата.- Отвън, в моите сандъци – уверил я странникът.- И какво е то? Нямам търпение да го видя!- Нека слугите внесат сандъците ми. Така… Ето го.- Какво ми показваш ти? – извикала царицата. – Това са само някакви свитъци пергамент.- Това е азбука за твоя народ, царице – рекъл смирено странникът.- Азбука ли?!! – разсмяла се царицата. – Че ние си имаме азбука!- Не, нямате – оспорил непознатият. – Използвате тази на съседното царство.- Да, но тя ни служи добре – отсякла господарката.- Нима? А защо тогава сте тъжни? – попитал книжовникът. – Защо сме тъжни? Благородници, мъдреци – защо? – обърнала се царицата към своите поданици.- Аз ида отдалеч – подел странникът. – Ала още щом навлязох в тукашните земи разбрах, че азбуката, която съм измислил, е пригодена точно за езика на твоя народ, от който някога са се отделили моите предци. Посветих целия си живот, за да пригодя писмената към звуците от вашата реч и сега нося азбуката ви, царице.- И твърдиш, че това е Върховното благо? – все така не вярвала владетелката.- Разбира се, Ваше величество. Не съществува по-голямо благо от това да изразяваш собствените си мисли и чувства на свой роден език, в който всяка буква приляга към звуците от речта и предава без остатък смисъла на словото. А в тази способност се съдържат и здравето, и богатството, и свободата. Няма по-върховна радост и щастие в живота от това да се изразяваш напълно и без затруднения. Това е то, Върховното благо.И наистина – за царството настъпили ведри и безметежни дни. Хората записвали по най-умелия начин своите стихове, песни, приказки и предания, любовни признания, молитви и мъдрости. Те осъзнали, че всяка чертица и завъртулка, с които изобразяват буквите, представлява най-малкото, но постоянно заклинание, което прави техния свят все по-добър и истински. Най-после се разбирали един друг и се чувствали щастливи заедно. Сватбите и празниците постоянно се увеличавали, защото хората не можели да се наситят на способността си да общуват, съхранявайки народната памет и мечтаейки съвместно за бъдещето.А какво станало със странника ли? Той изчезнал без вест и следа. Хората рядко помнят с добро онзи, който ги е спасил от тъгата. Те бързат да го забравят."Приказката за тъжното царство" е част от играта "БУКВАРИНО" – www.azbukari.bg Маргарит Абаджиев

Публикувахте от Tsveta Kirilova в Вторник, 14 ноември 2017 г.