След 10 години живот в Тоскана българката се върна, за да изгради заедно с мъжа на живота си своя рай в село Пъстрово, Старозагорско.

Мариана и Миро… Те са избрали живот в красива розова къща в старозагорското село Пъстрово, след като 10 години са живели в магнетичната Тоскана в Италия. Направили са този свой абсолютно осъзнат избор не, защото са били притиснати от обстоятелствата, а по зова на сърцето.

„Да напуснеш града и уредения си живот и да започнеш всичко отначало на село сред природата – подобно решение обикновено е отговор на едно непреодолимо желание на душата да се изяви по друг начин, да изпита нещо ново и различно – казва Мариана Дончева. – Това са едни избори, които са много дълбоки и много лични, въпреки че на някого могат да изглеждат прагматични. Но в тях обикновено има много дълбок подтик. При мен беше така.“

Мариана е родена в Сливен, завършва френска гимназия и история, с идеята да се занимава с археология. Има късмета веднага след завършването да започне работа във Варненския археологически музей, на който отдава 24 години от живота си. Изминава пътя от екскурзовод до заместник-директор.

Споделя, че е имала изключително интересна и задоволяваща кариера. Специализира в Монпелие и Бордо във Франция как се правят изложби, експозиции в музеи, по какъв начин научното откритие стига до публиката. Тъй като владее няколко езика, се специализира в организацията на изложби и е в основата на всички големи изложби на Варненския Археологически музей“, казва Мариана.

Работи и на разкопките на Варненския халколитен некропол – едно от чудесата на археологията на XX век, с най-старото злато в света. Свидетел е на разкриването на големите златни гробове в некропола. Участва и в проект с френски колеги за проучване на древния град Бижони Карвуна – едно от античните имена на Каварна, разрушен през античността от земетресение.

След 24 години обаче, напълно отдадени на археологията и музея, Мариана преживява една лична еволюция. Една книга й оставя силен белег – „Звънящите кедри на Русия“ от Владимир Мегре. „Тя ми повлия толкова силно, че някак ми пренареди света. Просто видях, че този свят все по-малко да ме удовлетворява. Явно така сме устроени – да търсим предизвикателствата. Рутината ме убива, не мога да живея така. Усетих, че искам да си имам само мое си място за живеене, то да е сред природата и заедно с любимия човек.“

В един много напрегнат период от живота си, когато едва свързва двата края, въпреки че е зарината от работа, Мариана прави два сериозни избора в живота си – да напусне музея и да замине за Италия с мъжа на живота си, когото назовава само с името Миро.

„Той работеше в атомната централа в Козлодуй, а аз – във Варна – смее се Мариана. – Но животът е събирач – среща „несрещаеми“ хора. Искаше си кураж да го направим – той да напусне атомната централа, където хората си тръгват само при пенсия, а аз – изградена кариера в музея. И двамата имахме по един неуспешен брак зад гърба си и да, колкото и силно да звучи, това е мъжът на живота ми.“

Тя организира последната изложба на музея в Париж в чест на приемането ни в европейската общност през 2007 г. Оттам директно заминава за Италия, където двамата с Миро вземат романтичното решение да започнат нов живот от нулата.

„В Тоскана живеехме като Тарзан и Джейни в едно огромно имение от 30 хектара с гори, река, полета, със стара тосканска съща. Беше точно по средата между Флоренция и Рим до един курортен град със световноизвестни минерални извори – Сатурния. Придвижвахме се с един стар джип. Собственикът, римски архитект, просто се влюби в нас и се сприятелихме.“

Тримата преобразуват прекрасната къща и цялото имение в място за екологичен туризъм. Десетте години в имението изминават в много труд, но и много вдъхновение, докато се изгради структурата и се пусне в експлоатация на петата година. После я управляват.

„Беше наистина прекрасен период. Там се научих да живея с природата. Да приема, че има наоколо змии, гущери и всякакви други гадинки, и да престана да се страхувам от тях. Да се науча как се садят градини, как се отглеждат зеленчуци. Научих се да живея сред природата и видях, че това, за което отдавна си мечтаех, е реализуемо с моите две ръце“, казва Мариана.

В един момент двамата с Миро решават да си потърсят свое местенце на наша си земя. Докато още са в Италия, оглеждат имоти в интернет и попадат на розова къща в малко селце – Пъстрово, Старозагорско, в подножието на Сърнена гора, между Стара Загора и Чирпан. Пращат децата си да огледат розовата къща на техните мечти. Обаждат им се и казват: „Давайте, купувайте, мястото е страхотно“.

„Тази къща направо ни дръпна. Искахме я да бъде на края на селото, на хълм и беше точно такава. Искахме да заживеем в нея веднага, защото бяхме наясно, че в град не можем да се върнем повече, след 10 години живот на воля в имението“, споделя дамата.

Двамата пристигат в Пъстрово със знания как да превърнат земята около розовата си къща в райска градина. И го правят…

Мариана, Как се чувстваш в тоя рай, създаден от теб и Миро, в условията на социална изолация? „Моят дом – моята крепост“ – така ли е при вас?

Чувствам се на мястото си. Не усещам дома ни като крепост на сигурността. Той е пространство в развитие, в постоянен градеж в сътворчество с Природата и с нас самите. В него се радваме, в него боледуваме, в него се преуморяваме от желание някоя идея да се реализира по-бързо. А естествените ритми не търпят бързането или размотаването.

Нужно е да се настроиш. Няма как да ме досегне социалната изолация тук, където се чувствам свързана с всичко. Където се грижим за голяма градина, две кучета и милион пчелички. Разбира се, помагат и интернетът, добрата връзка с децата ни, приятелите и близките, някои от които са извън България.

Промени ли се нещо в начина ви на живот след обявяването на извънредното положение?

Давам си сметка, че сме сред късметлиите да не бъдем засегнати от ограничителните мерки. Животът ни тече по същия начин както преди. Разбира се, внимаваме повече, съпругът ми работи в града, така че всички мерки за безопасност си ги спазваме заради нас самите, но и заради двете ни майки, които живеят с нас. Тревожим се за децата си, които са сред засегнатите във всички планове. И като работа и като изолация. Надяваме се да можем да им бъдем в подкрепа скоро.

Оптимистично ли си настроена и кое ти дава поводи за оптимизъм там в Пъстрово?

Аз съм винаги оптимистично настроена. Не винаги съм имала повод за оптимизъм, но тази нагласа ме извежда до решенията на проблемите по-бързо от катастрофичното мислене. Тук, в миниатюрния свят на Пъстрово виждам как млади семейства търсят и намират място, където децата им да играят детските си игри, да се цапат в праха и да се търкалят из тревите, да опознават животинки и растения, да общуват на живо…

Все повече къщи се купуват и обновяват. Нови градини се изграждат. На хората не им се връща в града. Искат да садят и сеят, искат да живеят на открито… Това ми дава оптимизъм за бъдещето на селцето, но и не само.

Превърнали сте двора около къщата си в райска градина, продължавате да развивате вашето биологично земеделие, на основата на пермакултурата. С какво се различава то от традиционното?

Нашето си е просто домашно градинарство, но е устроено според принципите на Пермакултурата – максимално подражание на природните модели. Най-шокиращо за останалите градинари в селото беше например, как така не си орем земята и не обръщаме с лопата? Как така не плевим всяка тревичка, поникнала в лехите край зеленчуците? Как така не пръскаме с препрати? Как така между доматите цъфтят цветя? Каква е тази мешавица от растения в една и съща леха? (Смее се)

На тези въпроси има отговор в Пермакултурното градинарство. Освен че е изцяло биологично, този тип на поддръжка на градината спестява изключително много работа, която по принцип буквално заробва. Ние си създадохме и допълнителна инфраструктура за облекчение – повдигнати лехи – не ставаме по-млади, капково напояване – значително се пести вода по този начин, но и усилия също и други подобни…

Как гледаш на идеята на някои млади българи да се върнат да живеят на село, като работят дистанционно за фирми в града и в чужбина?

Радвам им се! Но ще се радвам още повече, ако се вдигнат от компютрите и си отглеждат поне част от храната сами и научат на това и децата си. Надявам се много от тези, които биха искали да се заселят на село, да търсят осъзнато общуване с живата Природа, а не просто да си “пренесат града” на чист въздух…

На село се живее по-спокойно, само ако се настроиш към природния ритъм и се сдобиеш с доста практични умения и навици. Ако имаш желание да се поровиш в земята. Да се научиш да наблюдаваш и да виждаш с разбиращи очи. Да си готов да пристъпиш на пръсти в това пространство, докато го опознаеш и то те опознае….

Нещата не опират само с какво ще си изкарват прехраната, живеейки на село, а по-скоро ЗАЩО искат да живеят на село, какво ще привнесат, какво биха искали да получат.

Продължаваш ли да се занимаваш с плетене, шиене, приготвяше спиртни и маслени извлеци от билки, за домашен сапун, мехлеми и кремчета, изработка на одеала, като рециклираш стари вълнени дрехи? С какво си изкарвате доходите за живеене?

Да, продължавам… Това е моят начин да изразявам женската си творческа страна. Но доходите идват основно от работата на мъжа в къщата, моите занимания са в помощ. Развиваме пчелин, имаме идеи и за споделяне на реколтата от градината. Моят ден е разделен между градината, ръкоделстването и компютъра. В различна степен според сезона.

Бъдещето – връщане назад към природата?

Истината е, че далеч от информационния и индустриален смог човешката мисъл работи различно. Съзнанието се променя и мисля, че в това е бъдещето на човешкото същество в този му вид. Напакостили сме много, наистина много. Често се чудя дали след епохи време това, което сега наричаме прогрес и цивилизация, няма да бъде окачествено като Тъмни векове…

Не приемам формулировката „Назад към природата“. Това не е връщане назад, това е стъпка напред. Нека бъдещето бъде „Напред заедно с Природата“.