Народно читалище „България – 1937” се намира в село Могилица – на 25 км югоизточно от Смолян, по поречието на река Арда. То е създадено от група интелектуалци през 1937 година, когато са открити библиотека, Театрален състав и Група за автентичен фолклор. Библиотеката продължава да съществува, като през годините обогатява и обновява фонда си, за да достигне днес до над 6 200 тома книги. Работи по проекта ”Глобални библиотеки – България”, който има за цел да осигури свободен и равен достъп до информация, Интернет и електронни услуги за посетителите.

Макар и само около 420 на брой, жителите на село Могилица се радват на разнообразен духовен живот, пламъчето на който поддържа сърцатият тричленен екип на читалището. Гордост за всички са Фолклорната група „Родопска зора“ с множество престижни награди от национални надпявания, Клуб хоро „Зорница”, Клуб за модерни танци, Танцова формация „Дивите цветя“, Руска вокална група, Вокална група за стари градски песни, Театрален състав.

С много любов и всеотдайност читалищните деятели правят възстановки на характерни обичаи и традиции за своя край и ги заснемат, за да останат за поколенията. Във всички разнообразни дейности те включват децата и младите хора, за които боядисването на вълна с растения, изработването на тематични пана от природни материали, запознаването с билки в природата или посещението на част от многобройните пещери и лековити извори в района са любими преживявания.

Красивата и добре поддържана сграда на читалището впечатлява всички гости на селището и ги провокира да разгледат и прекрасните действащи галерийни сбирки вътре: Фото изложба на дейността на самодейците в периода 1994-2008, Етнографска изложба „Природата, втъкана в родопските носии”, Изложба „И пак е лято” с изработени от деца автентични мънистени накити (гривни и гердани), пана от естествени материали – „Цветя и традиции в Могилица”, „Бащино огнище“ и „Еньови поляни“ и др.
Любознателните туристи могат да се запознаят и с дигиталния архив на културното средище, който пази многобройни духовни богатства с местно значение. „Основната дейност на читалището през годините е да съхрани нематериалното културно наследство на нашия район. Ние работим главно за опазването и популяризирането на живи традиционни форми, които са на път да изчезнат – песни, словесен фолклор, обичаи, танци, празници“, споделя Захаринка Узунова, председател на читалищното настоятелство вече 16 години.

Досега читалищният екип е проучил, възстановил и заснел обичаите „Предой”, „Сватба”, „Престъпалник”, „Адрелез”, „Седянка – приготвяне на домашен кус-кус”, „Пасов ден”, ”Водици”, „Нова година”. Издирена е и възстановена автентичната женска народна носия за региона, представена на специално ревю – проектът е реализиран в партньорство с Историческия музей в град Смолян. Голям интерес предизвиква и възстановката „Пътят на вълната – природата, втъкана в родопските женски носии“.

Богатството на Родопите са хората, се знае от древни времена. Как те успяват да живеят сплотено, защо сърцата им са толкова големи, винаги са готови да подадат ръка на непознат и какво ги обединява около единственото културно-просветно средище – читалището, разказва Захаринка Узунова.

С какви забележителности се гордеете в село Могилица?

Агушевите конаци е най-известният архитектурен паметник
на културата с национално значение в тази част на Родопите – популярен е в цял
свят. Резиденцията е строена в периода 1820-1843 г. от местния първенец Агуш
ага за него и синовете му. Върху два декара е изграден комплекс от 3 сгради
(конаци), които са свързани последователно и са оградени с общ зид и кула, като
всяка от тях е с отделен двор, кладенец и всичко необходимо за независим живот.
Общата площ на Агушевите конаци, заедно с трите вътрешни двора е близо 3 266 кв
м. Конаците имат 221 прозореца, 86  врати
и 24 комина.

Лицето на Агушевите конаци е обърнато на изток и на юг. Завършват с кръгла кула с бойници в каменната стена, а най-отгоре – малка писана стая. Композицията на източната стена е едно от най-големите постижения на българската архитектура. На тази фасада са подредени 5 архитектурни елемента – кула, 2 еркера, пещ и тежки дървени порти, но при реставрацията през 60-те години пещта е премахната. Поради внушителния си вид често Агушевите конаци са сравнявани със късносредновековен замък без аналог на Балканския полуостров.

В по-ново време резиденцията става Етнографски музей, а стаите са въстановени в предишния им вид. Чак през 2006 г наследници на Агуш ага си възвръщат национализирания имот, който днес е отворен за посетители. Фамилията на Агуш ага се е занимавала основно с овцевъдство – лятото овцете са били на паша тук, а зимата са ги карали по Беломорието. Била са много интелигентни и възпитани хора.

Агушевите конаци представляват една приказка от камък и дърво, сътворена от ръцете на родопските майстори. Те впечатляват не само с мащабите си, с оригиналните архитектурно-пространствени решения, с уютната обстановка, а също и с факта, че са разполагали с вътрешни бани и вътрешни тоалетни.

Село Могилица е продпочитано и за планински, селски, екологичен и пещерен туризъм. Наблизо са изворите на река Арда и много крепости, мостове от османско време. Има 20 проучени и непроучени пещери, между които Ухловица, Бориковска, Надарска, Голубоица. Пещерата Ухловица е благоустроена и се намира в местността Сините вирове – на 3 км източно от селото, на левия бряг на река Арда. В нея има езерца, скални водопади и типични пещерни скални образувания. Южно от Могилица е разположена защитената местност Падала с богато биоразнообразие.

Кои са създателите на читалището в Могилица?

Един от потомците на Агушевия род – Ариф Агуш, е инициатор и е сред създателите на читалището в Могилица през 1937 година. Абдулах Абдулахов също е сред участниците в това благородно дело – той дълги години е бил и кмет на селото. Тези хора са мислели за културното развитие на населението и подпомагането на живота в общността. Първо създават библиотеката на читалището, след това създават Театрален състав и фолклорни групи във всички 13 населени места към Могилица. В три от тях – Буката, Киселчево и Бориково, по-големите, също е имало читалища. В момента функционира само нашето читалище, но хората от съседните села също се включват в нашата дейност.

Вие сте много активни.

Останаха малко хора в Могилица – в момента наброяваме около 420 жители, което, за съжаление, е много тревожно. През 1983 година, откогато започнах работа в Кметството, бяхме над 1000 човека. Хората няма къде да работят, особено младите, и напускат селото. Отидоха в по-големите градове, в чужбина също.

Съхранявате ли ценни стари издания?

Една от собственичките на Агушевите конаци подари част от личната си библиотека на читалището – това стана през 1948 година, при изселването на населението от граничните райони. Сега се намира в Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив. Много възрастни хора също правят дарения на библиотеката на читалището. В момента нашата библиотекарка прави дигитален архив на целия фонд. Имаме снимки от бита и живота на хората в нашето селище от 1912-13 година. По много от тях проучихме каква е била традиционната, автентична народна носия за нашия край. Даже открихме стара народна носия на над 220 години.

Тези снимки са безценни, защото са исторически извори и документи за времето.

Да, имаме много такива документи, с които се занимава обстойно библиотекарката Анелия Малинова. Тя ги издирва и проучва. Съхраняваме ги, за да могат младите да се запознаят с тях и да знаят историята и традициите на своя край.

Колко тома имате в библиотеката?

В библиотеката има над 6 200 тома. Всяка година купуваме литература, за да попълваме библиотечния фонд.

Успявате да отделяте средства всяка година?

Задължително успяваме.

Какви четива търсят хората?

Опитваме се да задоволяваме интересите на всички. Купуваме детска книжки – за най-малките и за тийнейджърите. Стараем се и за по-възрастните да има – издания на историческа и здравна тематика, имаме и ежедневници и списания, за които сме абонирани.

Читалището ви е много красиво, а мащабите и дейността му биха съответствали и на селище с 5 пъти повече жители. Как поддържате тази сграда?

Когато започнах работа тук през 2003 година, кандидатствах с проект за ремонт на читалището по „Красива България“. Успяхме да санираме цялата сграда отвън, ремонтирахме и покрива. И всяка година от тогава заделяме по малко средства, за да можем да поддържаме всичко. Заедно с Кметството кандидатствахме с проект за изграждане на детска площадка до читалището по ПУДООС. Получаваме и дарения за подобряване на интериора в сградата. Направихме една много красива етноизложба „Пътят на вълната“ за бита и културата на населението. Овцевъдството е традиционен поминък за нашия регион и искахме да покажем всички етапи, през които преминава той – гледането на овцете, подстригването им, обработката на вълната. В дейностите се включиха активно децата – ние нямаме училище, за съжаление, но през лятото идват много деца на гости при своите роднини и ние винаги се стараем да им предложим интересни занимания. Показахме как се боядисва вълната – с билки и растения.

Какви растения са използвани за боядисване на вълната вашите деди?

Използвали са листа и черупки от орехи, коприва, люспите на кромид лук, плодовете на бъзака и са се получавали много хубави естествени цветове – жълто, кафяво, зелено, червено. Използвали са се само изсушени растения.

После слага ли се оцет, за да се фиксира цветът?

Да, първо вълната кисне в оцветяващата течност известно време, след това се слага оцет да обере боята и да не пада в последствие. Най-интересното е, че постигнатите цветове не се променят и за столетия. Тази вълна се е използвала за изработка на дрехи, на халища и всичко друго, което са използвали в ежедневието си нашите предци. Аз съм на 65 години и имам от моята прабаба халище, на което цветовете са все така свежи и красиви. Няма химия, няма изкуствени вещества – всичко е естествено.

А децата радват ли се на тези занимания, които за тях сигурно са като магически чудеса?

Много се радват! През лятото събираме над 30 деца при нас, идват и децата от местната детска градина, за които също е много интересно. Те работят в групи, помагат си, учат и се забавляват заедно. Лятото за нас е много интересно. Винаги подготвяме подобни занимания, които да изненадат и запалят децата, да ги запознаят с традициите ни и да породят интерес и в бъдеще да ги проучват.

Какво се случи това лято при вас?

Последното занимание беше в специална Творителница. Малчуганите видяха как се боядисват детски играчки в едно местно цехче, създадено по проект. След това, заедно с жените от селото, се учихме как се жупи фасулът и се вади от капиците (бел. р., изваждане на зърната от шушулките), как се събира и суши. Също така им организирахме много интересна екскурзия до новооткритата пещера Типицето в региона – тук има много пещери, тази беше открита в началото на август 2019 г. и вече е осветена, има направен път до нея. Видяхме какво е сътворила природата там. Проучвахме и билките в региона, от които приготвяме вкусен и ароматен чай – мента, риган, жълт кантарион, мащерка.

Споменахте в разговора, че издирвате информация за автентичната народна носия за вашия край. Разкажете как е изглеждала тя и имате ли запазени такива носии?

Идеята за тази издирвателска работа беше на предишния секретар на читалището – Надя Стоянова, лека й пръст. Тя започна да проучва какви са нашите автентични носии и се натъкна на фамилията Караходжови от с. Бориково, които съхраняват и до днес красива женска носия на над 220 години. Те са наследници на стар богат род, затова и носията е много богата – използвани са материи и материали, които са били много скъпи и вече не се срещат. Цялата носия е много добре изработена. Празнична е – вероятно сватбена. Всичко е правено на ръка. Най-отдолу има чибучна риза. След това се слага един сукман, който е много красиво извезан със сърма. Отгоре се облича кафтан (жакет) – също извезан със сърма. Има шапка, която е извезана от сърма, и тестемел (кърпа) над шапката. Шапката е обкичена с наниз от мъниста и сребърни парички. Има шарени чорапи и сърмени терлици, както и сребърни пафти. Носията е изработена от вълна, коприна и характерния атлаз – той е нещо между брилянт и коприна, много красива материя, която вече не може да бъде намерена. И кадифе се използва, но онова старото, което е много плътно и красиво.

Тази носия дарена ли ви е от собствениците?

Не, те си я съхраняват, но ни я предоставиха за един празник на селото – в края на юни, когато направихме ревю с автентични носии. Намерихме още носии от региона. По този проект си сътрудничихме с Историческия музей в Смолян, който пази сбирка от народни носии. Получи се много красиво ревю, което предизвика интереса не само на нашите хора, но и на гости и туристи. Показахме го и в Смолян. Представихме информация за всяка носия – от кой род е, празнична ли е, или ежедневна.

Какви интересни традиции за вашия край пазите и предавате на поколенията?

С дейността си читалището се старае на големи празници, като Великден и Коледа да представя характерни обичаи за нашия край. През 2006-2007 г правихме възстановка на родопска сватба, която представихме на един от съборите – как се взема булката от дома й, как се товари чеизът, как се качва на обкичено халище върху мулето и се превозва до новия й дом, където се стоварват красиво изработените сандъците с чеиза. Показахме как булката е приета в новото й семейство и ритуалите, които са се правели, и т. н. Цялата възстановка е записана, както и всички останали, които сме правили. Представихме и обичая „Престъпалник”. Когато детето направи първите си няколко крачки, майката замества пита, изпича я и на бегом я разнася по къщите, за да е сръчно детето. След това са поставят разни предмети от ежедневието на хората на разстояние, за да се види накъде ще се насочи то, а по това се гадае за бъдещото му. Имаме съхранен и обичая „Водици“. При нас Коледа е на 6 януари, а Водиците са на 12 януари. Тогава ергените и момите се обличат празнично. Прехвърля се голямо дърво над река или друга течаща вода и преди да минат по него, като по мост, младите хора наричат водата, която носят: „Тази нощ искам да сънувам моя жених.“ Минават по моста мълчешком, прибират се вкъщи и пият от наречената вода, като продължават да мълчат. На сутринта се събират и си споделят кой какво е сънувал.

На 6 май празнувате „Адрелез“. Какво представлява този обичай?

На Гергьовден всички хора стават рано, преди изгрев слънце, излизат навън и се измиват с роса, като наричат за здраве. След това се взема златна паричка и се търси четирилистна детелинка. Ако я намерят, я откъсват и знаят, че ще е плодородна, берекетлия годината. Детелинката се съхранява заедно с паричката цялата година. В този ден се ходи и до най-близките лековите извори – до Бяла река, Дараков дол, където изворната вода е много полезна за кожни заболявания. Измиват се там, повеселят се и се прибират в село. Обичаят изисква да се виснат на дряново дърво, да се льошнат и на люлка за здраве. Това се случва на Гергьовден.

А агне не се яде?

Ние нямаме такъв обичай.

Какъв е обичаят „Предой“?

Наскоро правихме едно цялостно проучване на този обичай и го възстановихме заедно с Историческия музей в Смолян. Точно по Гергьовден започва предояването на овцете. Отбиват се агнетата от овцете, които се изкарват от къщите навън на стадо. И започва предояване на овцете – вижда се всяка овце колко литра мляко ще даде, за да се знае после какво ще получава собственикът й. След това се прави курбан – даряват се пари и се купува месо. Готви се кешкек – обредна яхния от месо и пшеница. Месото се обезкостява и се нарежда в големи бакърени казани, след това се измива пшеницата, слага се върху месото и така на бавен огън или жар се вари цяла нощ. Получава се много вкусно ястие. Това го правим всяка година около 12-13 юни. Хората ни даряват овче мляко, ние го квасим и заедно със супа от дреболиите и кашкека храним всички гости и туристи за здраве и берекет и на хора, и на животни.

Друго интересно ястие от вашия край има ли?

Това е домашният кус-кус. Два пъти сме го правили на празника на селото. Трябват специални нощви. Първо се прави квас – получават се едни много дребни зрънца, наричаме ги семе. За приготвянето им се използват царевично и пшенично брашна, вода и сол. Оставя се да пренощува и на другия ден започва въртене на сместа с ръце в една посока, като се добавят постепенно малко царевично брашно, малко пшенично, полива се малко вода и т.н. Въртенето продължава, докато се получи желаната големина на зрънцето. След това кус-кусът се изсипва в тензух, завързва се и се напарва на пара. Като стане готов, се чупи наситно, простира се на големи месали, оставя се да изсъхне добре на слънце и се прибира – това е било яденето на нашите предци през зимата. Хранели са се още с фасул, картофи, овче мляко, сирене и сушени плодове и са били здрави.

Каква е целта на всичко, което правите?

Искаме всичките ни традиции и обичаи да бъдат съхранени, защото иначе след нас младите хората няма да знаят корените си.

Имали сте много хубава инициатива за 24 май. Изрисували сте алея с нашите букви от кирилицата и глаголицата в двора на читалището. Много е красиво!

Да, всички празници отбелязваме подобаващо. Децата създадоха книга с техните любими герои от приказките и с билките, които познават.

Много хора се възхищават на интензивната ви дейност, на красивата визия на читалището, както и на интериора му.

Ние сме много сплотени хора в нашето село и искаме да докажем на цяла България, че въпреки трудностите и недоимъка, може да се работи със сърце за съхраняване и умножаване на българското. Може да сме малко хора в Могилица, но сме единни и се обичаме, макар че много ни изоставиха, за съжаление.

Браво на вас! Кметът Милко Кисьов също ви подкрепя.

Много ни подкрепя! Младо момче е – роден е през 1975 година. Когато има разбиране между институции и хора, много лесно се работи. И много външни хора също ни подкрепят с дарения във всичките ни инициативи. Ако няма средства, тази дейност не може да се случи.

Кое беше последното ви мероприятие?

В началото на септември фолклорната ни група „Родопска зора“ с ръководител Светла Младенова – секретар на читалището, участва в националното надпяване в село Неделино, където три поредни години печелим златни медали, тази година взехме среброто. Пеем песни от нашия край в съпровод на гайда. Бяхме и на събора в Рожен – заедно с фолклорен Клуб хоро „Зорница“ при читалището, в който участват около 15 жени и момичета. Имаме си хореограф – Екатерина Лазарова, която пътува от Смолян. Тя преподава народни хора от октомври до края на юни. Няма кой да ни преподава народни инструменти, иначе имам желание да учим. Характерен инструмент за нашия край е сазът. Имаме Клуб за модерни танци, в който танцуват млади момичета, и Танцова формация „Дивите цветя“, която участва в празника на дивите цветя по Еньовден – разказват интересни факти за билките, правим колаци (катми), изработваме цветя от хартия. Преди две години изработихме пано „Красивите цветя около Могилица“ от вълна, камъни и кора на дървета. Пазим прекрасно пано „Символите на Могилица“ – това са Римският мост, Агушевите конаци, Кулата и чанът.

Имате Клуб за стари градски песни.

Да, и с него участваме в различни конкурси, но най-вече на местно ниво се изявява. Юни месец тази година се включи в една родова среща в село Бориково. Събрахме всички стари родове там, изнесохме програма – беше много вълнуващо за хората. Имаме Руска вокална група, Театрален състав, в който участват сладкодумни жени с артистични наклонности. Създават си пиеси и така забавляват хората по празници. Във всички дейности задължително включваме и децата.

Знае се, че родопчаните са с широки души, като планината. Как успявате да живеете задружно?

Аз живея в този край от раждането си. Винаги сме били като едно семейство, помагаме си, на гости си ходим. Не делим семействата на бедни и богати, на имащи, можещи, знаещи. Всички сме едно цяло. В последно време хората малко се попромениха с тоя недоимък, но останаха хора с широки сърца. Винаги се притичат на помощ. Няма да оставят непознат на пътя – винаги ще бъде приютен, нахранен, ще му осигурят легло, та даже и пари за път ще му дадат. Доброто надделява и в днешно време, запазило се е у хората. И на децата се опитваме да го предаваме.

Защо има толкова столетници при вас? Наскоро човек от селото отпразнува 105 години.

Говорите за Мехмедемин Селимов. Той ми е вуйчо – на майка ми брат. На 3 септември стана на 105 години. Свързва дълголетието си с активния живот – много е работил, и с храната – ял е много овче мляко, овче сирене и царевични пити. Добивал е дърва от тук, които е карал с мулета до Смолян да ги продава. След това е купувал от там брашна и се е прибирал вкъщи. Занимавал се е и с овцевъдство.

Разкажете за този човек.

Участвал е в няколко войни. В момента е жизнен, няма склероза. Вече не е толкова подвижен. До скоро си работеше, но падна, счупи си крака и малко се застоя. Опитва се да става, сяда сам, обслужва се сам, а дъщеря му се грижи за него. Посещаваме го често, даже всяка година на рождения му ден екипа на читалището заедно с децата му купуваме малък подарък и му ходим на гости. Тази година също го уважихме. Много се зарадва! Прегръща децата, разказва им спомени за войните. Той е много сладкодумен човек.

Да сте здрави и все така задружни!

Благодаря ви!

Автор: Даниела Дочева