Българинът е нестандартен, и точно това, заедно с креативност и адаптивност ще ни помогне да бъдем не само оцеляващи, а изправени в трудностите.

Доц. д-р Пепа Митева (PhD) е академичен преподавател, организационен психолог и консултант. Научен ръководител и рецензент е на докторанти и дипломанти в сферата на педагогиката, психологията и социалните науки.

Автор е на над 13 учебни пособия и над 100 научни публикации – монографии, учебници, студии, статии в сферата на кризи, конфликти и стрес, на гнева и агресивното поведение, емоционалната интелигентност, работата с деца. Автор е на международни публикации в престижни научни списания с висок импакт фактор.

Дипломиран асистент по Психодрама, Мастер по НЛП, Арттерапия и др. Участва в над 18 национални и международни проекти като експерт, лектор и изследовател. Автор на курсове и програми в електорнното обучение, преподавател по академичен обмен в Национален университет „Ал Фараби“, Алмати, Казахстан. Пълноправен член на Дружество на психолозите в България, с уникален идентификационен код.

Госпожо Митева, в първата част на интервюто говорихме как да овладеем личната тежка криза при опасността от Covid-19. Какво да правят хората, които вече са си загубили работата?

Всеки може да загуби работата си. Ако не е пандемията, може да бъде друго, което сме очаквали или не. Тогава остава в сила посланието: „Поставям интервал във времето и поведението си съвсем за кратко, за да помисля и да направя оценка: „Какъв е моят принос?“, „Какъв е приносът на отсрещната страна?“, „Какъв е процентът отговорност на всяка страна за случилото се?“.

Дистанцирам се от вината и мисля. Когато постигна баланс и се освободя от емоциите, които връхлитат и искат надмощие – тогава поставям на преоценка действията си и се питам: „Какво е необходимо да променя?“, „Как да се позиционирам отново?“, „Да изчакам ли или веднага да реагирам?“, „Правилна ли е посоката, в която съм се нацелил?“, „Имам ли реално качества и възможности за това?“, „Къде е моята сила?“, „Какво ми дава самочувствие и увереност?“ и др.

Необходимо е да преразгледам CV-то си, да построя внимателно мотивацията си. Често в консултирането задавам въпросите: „За какво това ти е нужно? Какво искаш да постигнеш с намерението си?“. Срещата с точните хора, авторитети, приятели или други, в които сме сигурни, че ни одобряват, харесват, подкрепят, са важна част от стратегията за освобождаване от страха и търсене на сили за действие.

Добра култура е да потърсим доказано ефективна психологична, медицинска, правна консултация и подкрепа. Хигиената в мисленето е важно условие за Wellness, или здравословен начин на живот, в който „Колелото на живота“ изисква баланс.

Човешко е да поплачем, да се смирим и да се изправим отново! Живи сме – това е не само подарък, но и възможност!

Как хората да изградят ново отношение към загубите?

Загубите и негативните емоции не са за пренебрегване и отхвърляне. Който е преминал през тях носи опит и възможност да се изправя или пропада. Преди всичко важно е признаването: изгубил съм, гневен съм, страдам, тъжен съм … Всяка емоция има код, специфично лице и усещане и когато познавам какво се заселва у мен, лесно мога да имам ориентир и как да се справя. Тук се изисква не само успешен опит и натрупана мъдрост, а разбиране за емоциите и умения да ги владеем и управляваме.

Все по-често говорим за емоционална грамотност и интелигентност. Преди години в съавторство с известен колега Панайот Рандев станахме автори на трилогия „Наръчник за емоционална интелигентрост при децата и учениците“ от предучилищна възраст, през НУВ до 12 клас. Това е едно чудесно пособие с игри, упражнения, диагностика – ръководство за учители и активни родители за трениране на емоции.

Подкрепям изискването – още в най-ранния опит децата да разпознават как се усеща всяка емоция, как се проектира на лицето и тялото в другия при комуникацията. Това е умение за всеки човек и още повече за учителите и работещите с хора, поставени в комуникативни изпитания всеки миг.

Многогодишният ми ангажимент като автор и водещ в квалификационни проекти към МОН за директори и учители в България направи възможно публично презентиране на теми като: „Емоционална интелигентност в работната среда“, „Управление на гнева и агресията“, „Мениджмънт на стреса и кризите“, „Арттерапия и артпедагогика „ и др. В тези мащабни формати ясно се откроява темата за емоциите, загубите и трудностите и при учителите в дигиталното образование и в условията на home office.

Поставя се въпросът: Как да приемем загубите? Това е фундаментален въпрос и отговорът се крие във всеки човек и възприемането му на света. Изграждането на ново отношение към загубите, според мен се свързва с нагласата, с откриването на смисъл. Загубата е част от успеха, от моженето, от съществуването ни като цяло. Има загуби, които са непреодолими за хората. В случая фокусът е към всекидневните събития и детайли, свързани с живота „тук и сега“. Този опит се превърна в урок за мен и до днес – да усъвършенствам умението да разпознавам емоциите и ги надмогвам – и не е лесно.

Трябва ли да се променят взаимоотношенията в екипите в предприятия – на работодателите към служителите и обратно – на служителите към компанията?

Ние се нуждаем от промяна във всяка една област – от процеса на себепознание, до разбирането на другия и света около нас. Вселената и климатът се променят и наред с глобалните трансформации е необходимо и ние да сме в синхрон.

Като организационен псипхолог съм имала възможност да наблюдавам процесите отвътре в големи компании и в по-малки екипи – навсякъде стои актуален въпросът – как да общуваме по-успешно, по-разбираемо и с по-умно разрешени конфликти; как да набираме по-квалифициран персонал, как да развиваме и мотивираме персонала, как да запазим най-добрите служители и др.

Участвала съм в множество процедури за подбор на кадри на по-високо ниво и на редови персонал. Свидетел съм как авторитенти, с много високи постижения работодатели се оказват в невъзможност да открият „най-добрия служител“, адекватен на целите на организацията си.

В момент на криза в света, най-ярко се отрояват въпросите на сътрудничеството – умението да бъда цялостен, адекватен и балансиран, с увереност и утвърдена самооценка, умението да се кооперирам с другите, за да можем заедно с най-силните си страни да постигнем успех и промяна.

Дали властовата дистанция между нас е голяма или скъсена, дали границите ни като личност са пропускливи и откровени или по-затворени, най-важно за мен е Доверието! Да познавам най-силните и съизмерими с конкретен контекст качества и страни от себе си, на отсрещния, на хората си в екипа.

Ако постигна това предизвикателство, което изисква навлизане по-навътре от периферията и на човека и на екипа, тогава ще мога да утвърдя и запазя достойнството си и да познавам силата и успеха на другите.

В народопсихологията профилът „българин“ е познат повече като нестандартен, неуправляем и многозначен – точно някои от тези качества днес, свързани с креативност и адаптивност ще ни помогнат да бъдем не само оцеляващи, а изправени в трудностите. И още нещо – да се научим да работим с различието у хората и да превръщаме загубите в ползи и да бъдем добри – човечни и професионални!

Издали сте книга за възможностите на арттерапията да влияе върху самооценката. Как става това?

Да, това е един от моите любими проекти, след монографията „Творчески подходи в кризисната интервенция“ (2016) и креативното пособие за деца и възрастни „АртТерапия на страха“ (2019)„АртТерапия за балансиране на самооценката“ (2020) е продължение на опита ми от академичното преподаване в университета и от консултативната практика. То цели да предложи множество диагностични и практически примери, с които чрез изкуството можем да се докоснем до по-дълбоките слоеве на личността. Мястото, където са спотаени емоции, чувства, впечатления, наслоени така, че създават нагласи и поведения, не винаги ефективни в забързания ни ритъм.

Пособието е ориентирано към специалисти, работещи с хора, но то може да се използва и с цел самопознание и стимулиране на креативност. Пъстро, ярко е и съдържателно и разбира се, не е изчерпателно!

Разкажете за Вашия метод – как човек чрез изкуството укротява страховете си? И трябва ли да се е занимавал с арттерапия преди, или да се преоткрие с нещо ново?

АртТерапия е наука, тя е в подкрепа на обучението, терапията и личностното израстване. С нейните инструменти можем да достигнем отвъд видимото в човека, той да открие нови страни от личността си и най-вече да придобие куража, че може.

Тя е известна и приложима в света и все още навлиза в България със замах. Вече има специалисти, квалифицирани в АртТерапия. Изисква се освен базово образование и професионална рефлексия в метода. И още – специфично обучение и консултативни умения за приложението й. И всеки човек, който иска за разкрие повече и да се опознае, може да тества някои от инструментите на подхода. Не ми допада понятието „лаик“, но внимателното използване, съобразено с принципите на арттерапия може да доведе всеки до осъзнаване и инсайт (прозрения).

Страховете се укротяват, когато се осъзнаят, осветят, станат видими и с помощта на конкретна оценка за ситуацията и фактите се минимизират. То е като да взема лист и молив и да нарисувам нещо, което ми хрумва в момента (или страха си, когато вече е осъзнат). Върху листа се материализира това, което е в моето несъзнавано – тогава мога да го разгледам, да го проуча, да го назова, да му дам име и … вече става видимо и познато – сега мога да упражня контрол върху него, като направя избор как да подходя.

Изглежда лесно, ще кажете, но реалността е доста сурова в подобни моменти. Усмихвам се и препоръчвам – потърсете добър консултиращ, той Ви очаква, за да сте съпричастни в търсене на решения.

Удовлетворена съм, като супервайзър на първата в България Терапевтична общност за зависимости на юноши „Трамплин“ в София, с ръководител Калин Петков. Очарована съм от възможността именно там да приложим обособена „Програма за балансиране на самооценката“. Равнището на самооценка и нейният баланс е ключова предпоставка за увереност и успех!

В друга Ваша книга сте разработили „творческите подходи в кризисната интервенция“ – своеобразен учебник за кризи. Какви са основните подходи в кризисната ситуация, в която се намираме?

Ако коментираме настоящата ситуация, първо е важно да се фокусираме “тук и сега“ т.е. да я погледнем конкретно, измеримо и фактологично. Необходимо е да сме адекватни, а не отвлечени в мечтания и очаквания или изплашени и отчаяни.

Отговорът на въпроса: „Какво е тук и сега в момента?“ дава възможност за откровен поглед, за картина на реалността с факти. Влияние в това заключение има и нашата собствена интерпретация – възприятието ни за себе си, за света и за другите и разбира се – самооценката. Ако съм неуверен, колеблив и изплашен, много вероятно е да видя света в тъмни нюанси.

Втората стъпка е да оценим как тази ситуация ни въздейства, променя и как влияе на средата около нас – един своеобразен отговор, свързан освен със самооценката и с обратната връзка от другите.

Следва оценка на ресурса – какви са възможностите в момента и откъде мога да почерпя ресурс като знание, познание, опит, помощ, средства дори и т.н. После на ход идва отговор на въпроса: „Какво мога да направя с това, което притежавам в момента?“ Да планирам действия и да реагирам. Оставането на ниво планове не води до разрешаването на кризата!

Важен детайл при справяне с кризата е оценката на съществуващите и развиване на нови умения за справяне със стреса и съответно дистреса. Дори умението да дишаме правилно и осъзнато в моменти на напрежение и стрес помага бързо да вентилираме тревожността и да мислим разумно.

Мнението на изследователи, на колеги и мое лично е, че има нужда още да развиваме уменията си за управление на стреса и саморегулацията и да учим децата от най-ранна възраст как да подходят, когато са твърде емоционални и в стрес.

Много често се налага професионална намеса с продължаващ ефект – само експертна оценка за ситуацията и сътоянието не е достатъчна – съществуват конкретни подходи за достигане на баланс – те са класически и креативни, каквито съм посочила в монографията – над 100 психологически техники и игри за самопомощ и помощ при криза.

Хората изпадат в двете крайности – или нихилизъм и отчаяние, или позитивизъм. Къде е здравословната граница? Вреден ли е прекаленият позитивизъм?

Всеки от нас реагира според собствения модел на възприемане на света и ситуациите. Като консултиращ моята задача е да не санкционирам избора – волен или неволен, а ако получа въпрос и заявка за подкрепа, да покажа алтернатива на вече използвания модел, ако е неефективен.

Имам един недостатък, с който в годините се преборвам – оптимистична съм, усмихвам се често. Опитвам се, през опита и зрелостта да погледна всяка една ситуация като факти и като „Аз и моето обкръжение“. Това не е лека задача за творчески настроения човек, тъй като е необходимо да притаи дъх, да извика рационалностите си и да е обективен!

Прекален нихилизъм или позитивизъм са неприемливи, от гледна точка на концепта за „мярата“. Ако четем персийския автор и терапевт Песешкиян, там ще открием едно чудно послание: за мярата.

В навечерието сме на новата учебна година и учители и родители са притеснени какво им предстои. Като ментор в училищата сте установили, че са възникнали много кризи в българското училище. Какви са впечатленията Ви от работата с учителите?

Дълги години имах чудесна възможност наред с университета да бъда училищен и организационен психолог в ЧУ „Ровел“ (сега „Симеон Велики“ в Банкя). После към този опит се добавиха години наред образователен мениджмънт с над 6000-8000 обучени учители и директори на образователни институции, детски градини, академичното гостуване и лекции в Университета в Казахстан в две години подред.

Сега в кризата COVID-19, като много колеги участвах в уебинари (онлайн семинари – б.а.) в дистанционни проекти не само в моя университет, а и в сътрудничество с издателство „Клет“. Тук имах срещи в онлайн пространството с над 600 учители от страната, мои студенти от чужбина. Това е един много емоционален и същевременно с професионални предизвикателства момент.

Притесненията в сферата на образованието идват основно от рязката промяна в средата, в работата, в живота. От организационни въпроси в началото, свързани с дигитализацията, от трудността да се владеят с лекота тези онлайн пространства, от директното представяне пред екрана, вместо фронталното обучение в класната стая, където визия, слово, интонация, контрол в управление на времето и процеса с деца и родители се слива в едно изискване – нови умения.

Познаването на детайлите в работата от гледна точка на новите технологии и умението за креативност в момента изискват от учителя и презентатор да бъде толкова пластичен, че да може в рамките на ограниченото време да окаже въздействие и да получи адекватна обратна връзка за интерес от децата. Учителите са готови да преподават и в тези условия – необходими са им още малко специфични умения и най-вече увереност в силите и способностите да бъдат успешни и в този процес.

Аз харесвам българския учител! Нищо, че е обсипван с укори, нищо, че не винаги умее да бъде емоционално пластичен и реагира според традиционните си нагласи и ценности. Нищо, че понякога трудно се справя със стреса, агресията и недоволството на децата и на някои родители. Полезното в тази пандемия, според мен е, че учителят видя себе си в нова роля и светлина, че родителите осъзнаха необходимостта от взаимно уважение и подкрепа, от участие в обучението и от това, че когато ценим качествата и усилията на всяка страна, ние заедно и съпричастно усилваме самочувствието си обективно.

Какво да правят родителите, когато не се чувстват достатъчно компетентни да помогнат на децата си, в случай, че в някакъв момент отново се наложи дистанционно обучение?

Подкрепям ученето през целия живот. Едва ли има съвършено познаващ всичко около себе си човек – родител, учител… Когато родителят оцени обективно, че някоя област не му е позната и усети пропадане във възможностите си да бъде полезен, много добра култура е да попита, да поиска подкрепа, да усвои нови умения, да потърси помощ от училището или от хора, които могат да бъдат полезни.

Всяко училище е заинтересовано от сътрудничество с родителите си и може да намери модел, който работи по-добре в онлайн среда. Със сигурност се полагат усилия да сме по-ефективни в дистанционните форми и да откриваме възможности там. Тук има и много скептични оценки.

Важно е не какво не мога, а колко бързо и навременно реагирам и търся компенсация и възможност да се включа по най-полезния начин. Ако сме принудени от обстоятелствата да съхраним здравето на децата си и собственото, тогава сме принудени и да открием най-полезните начини за работа в съответна среда! Привърженик съм на подхода за търсене на решения!

Все още вярвам, че внасянето на подобно мислене и поведение по време на криза не само ще доведе до по-плавен преход през нея, а ще се сбъдне азиатската философия – кризата е възможност!