Инициативна група около „Сдужение Азбукари“ и „Единение Българи за България“ започва дарителска кампания за издигане на паметник на светеца.

„Дали някога църквата ще канонизира дядо Добри за светец или не – това още никой не може да каже. Хората обаче отдавна си го „канонизираха“. Това заяви журналистът Борислав Радославов на премиерата на книгата си „Дядо Добри – Светецът от Байлово“, която се състоя преди дни в Младежки театър „Николай Бинев“.

Авторът е единственият журналист, който в продължение на пет години дядо Добри допуска близо до себе си. Както е известно, той до края на живота си странеше от публичността. Излязлата няколко месеца след кончината му книга с документална точност отразява неговия живот чрез разказите на най-близките му приятели и сподвижници.

Борислав Радославов ясно си спомня първата си среща със светеца в родното му село Байлово. „Живееше наистина аскетски – спеше не върху легло, а върху козяк – дюшек от козя вълна. В стаята имаше само маса, печка и икони по стените“, разказва Радославов. При едно посещение в къщичката епископ Тихон, предстоятел на храма „Св. Александър Невски“ и Стефан Калайджиев, домакин на храм-паметника, виждат изненадани при какви условия живее светецът и му предлагат да поръчат легло, прибори, електроуреди. А той казва: „Не, по-добре ги дарете някъде на някого, който ще им се зарадва и ще има нужда от тях“. И други големи фирми са ходили там и са му предлагали да спретнат къщичката му, но той не е позволил на никого. Живял е този живот по своя воля и в непрестанни молитви и срещи с близки хора.

„Събирал съм парче по парче неговата история, градил съм катедралата на дядо Добри – казва още авторът. – Комуникацията с него беше много деликатна, той се гневеше на въпроси от рода „Защо го правиш?“. За живота си като млад рядко говори пред Радославов. Роденият на 20 юли 1914 г. мъж е пасял крави и овце в близките ливади около Байлово. Като пастир е свирил на кавал и на други духови инструменти. Опитвал е също и на гайда, но не успял да се научи. По време на Втората световна война, при бомбардировките над София избухва снаряд и убива най-близкия му другар в армията, а дядо Добри оглушава с едното ухо. Тогава е на 30 години.

След това започва да страни от хората и от живота, да се уединява и да чете много философска и духовна литература и постепенно приема този аскетски начин на живот. От ранна пролет, пекне ли първото мартенско слънце, той връзва навущата, слага кафевия шаечен панталон и торбата на гърба и тръгва пеша от родното си село Байлово, по цялото било на Стара планина, та чак до Сливен. Буквално както хайдутите са бродили някога по Балкана. Замръквал е и е спал в Балкана, хранил се е с плодове и с това, което е сложил в торбата. Така е прeстоявал до късна есен в манастирите край Сливен и се връщал преди зимата, когато падне първият сняг. Бродил е пеша из цяла България. Това разказва пред Радославов и бившият кмет на Байлово.

Дядо Добри е имал 4 деца – двама сина, които са покойници вече, и две дъщери. Те са живи и той до последно живее ту при едната, ту при другата. Когато се чувства по-добре, остава в къщичката си в Байлово, където му е най-хубаво. Често се е изповядвал пред епископ Тихон, предстоятеля на храм-паметника „Александър Невски“ с думите: „Отче, много съм грешен, моли се за мене“. А епископ Тихон му казва: „Абе дядо Добри, ти ако си грешен, какво да кажат хората, за тях ти си свят човек, светец?“. А светецът повтаря: „Не, не, много съм грешен, моля те, моли се за мене!“.

За пръв път на премиерата беше осветлена най-ярката сподвижница на Дядо Добри, която, подобно на него, десетки години е вършила своето хуманно и богоугодно дело в абсолютна тайна и далече от публичността – Цонка Панталеева. С нея започва книгата, защото според Радославов тя е един от най-важните хора около Дядо Добри. За нейното дело досега не се знае, не е писано, не е говорено, останало е в дълбока тайна само между тях двамата. Тази жена е изключително коректна и до последно не издава нито дума. Така започва и самата книга: „Тихо, тихо, никой да не види, никой да не знае, никой да не чуе“. Когато краката още го държат, дядо Добри хваща подръка Цонка и отиват в банката в Елин Пелин, за да внесат поредните пари, които е събрал от милостиня. В последните години, когато се почувствал по-зле, той давал на Цонка парите и тя ги внасяла до стотинка. После ѝ казвал за кой храм да изтегли пари и да направи дарение.

На премиерата беше обявен официалният старт на дарителска кампания за построяване на паметник на дядо Добри на мястото, където е прекарал най-много време в просене на милостиня – около храм-паметника „Св. Александър Невски“. Идеята е на Цвета Кирилова, председател на „Сдружение Азбукари“, и на Борислав Радославов. „Много ми се иска да подемем тази инициатива и да създадем паметник на дядо Добри, – каза Цвета Кирилова, – защото неговото дело трябва да бъде увековечено и чрез словото, чрез църквата, и чрез религиозните и образователни институции. Смятам, че делото, създадено и претворено от мислите и делата на дядо Добри, трябва да влезе и в университетите, и в училищата. Учениците трябва да изучават неговите добродетели и да има уроци на тема какво означава да бъдеш добър човек днес.“

Източник: Седмичен Труд, 4 юли 2018 г.