Първа част – ТУК:

„Работя в библиотеката, там е моят офис“, шегува се той. Успял е да събере хубав екип от хора, които пишат добре, и правят затворническия вестник „Делник“. Провеждат се и сбирки на литературния кръг „Голямото четене“, който той сформира. Организира представяне на книги. Много силно е било това на книгата на световния шампион Детелин Далаклиев „Никога не се предавай“.

Писал е сценарии за пиеси, които е поставял на сцена заедно със събратята си в килията. Организирал е всякакви мероприятия, свързани с културата, образованието, различни конкурси…“ (Времето му е прекалено малко, за да разкаже за всичко това, а аз все забравям, че при него времето се измерва в глътки въздух на свобода…)

Издал е пет книги, като шестата се надява да излезе до края на годината. Сам си ги финансира, а редактор му е колега от затвора. Заглавието на първата няма да споменаваме, защото съдържа абревиатурата на партията, която го издига светкавично до висините, а после също толкова светкавично се разграничава от него след престъплението. Тази книга е панически изкупена до вечерта от функционери на партията. За втората му книга – „Тук няма Аллах, а пророкът е в отпуск“ мистериозно изчезват ръкописите и оригиналните му снимки.

Разкаянието му намира своя най-силен израз в последната му книга, която предстои да издаде. Озаглавил я е „Пропадане“ – как извършва убийството и защо го е направил. Самата истина. „Тоест, турил съм си едно огледало и съм си признал едно към едно това, което не съм казал досега през живота си – пред журналисти и съдии. И как стигнах до това“, казва Сунай.

„В затвора продължавам да пиша. Сутрин със ставането почвам да работя по следващата си книга. Например сега, по време на отпуска, се прибирам в моя роден град Силистра и започвам да пиша. В Белене съм извоювал правото да имам компютър“ – продължава Сунай с бързината на картечен откос, докато се оглежда как върви опашката за автографи, защото за него в момента важна е не някаква журналистка и не някаква статия, а да вземе автограф от Борислав.

„Какво правим в литературния кръг ли? Изучаваме българска литература, всеки от нас си избира автор и произведение, прочита го и после разказва за своите впечатления пред колегите си. Прави нещо като представяне на книгата. На мен ми се падна „Време разделно“. Обожавам тази книга. Обичам и харесвам всичко българско – българските филми, българския театър, българската музика. Познавам много български актьори, гледал съм наживо в театъра Йосиф Сърчаджиев, Мариус Донкин и Стефан Данаилов… Заведението ми в Силистра се казваше „БГ клуб“. Там идваха „Уикеда“, „Сигнал“, БТР, Милена Славова, Графа, Вики от „Мастило“…“

Стигаме до деликатната тема с турското самосъзнание. „Аз съм от хората, които се борят за тези права, но всичко си има граници и правила – коментира Сунай. – Какво чудно има в това, че предпочитам българските филми пред турските, че обичам групи като „Сигнал“, а не турска музика?

Тук, в България съм раждан, тук съм живял, това е моята родина.

Никога не съм имал желание да се преместя в Турция. Аз съм потърпевш от Възродителния процес, но никога не съм спекулирал или да си правя реклама с това. Такъв е бил режимът, такива са били законите, аз съм съвременник на това, преживял съм го, преживял съм и прехода и продължавам напред.

Моят идол е Васил Левски и където и да съм работил, над бюрото ми винаги е висял негов портрет.“

„Сега като се прибера в понеделник (той използва думата „прибера“ за затвора!) ще правим голям футболен турнир. От затвора са сформирани 10 отбора и ще се състезаваме срещу футболисти от града Белене“, пали се Сунай. Не оставя събратята си да се въргалят отчаяни и депресирани по килиите, непрекъснато организира нещо. Той самият поддържа внушителната си фигура с фитнес и бокс, не оставя нито физиката, нито психиката му да рухнат. Е, напоследък се е поотпуснал и напълнял, но щом се върне, ще се подложи на зверски режим.

Общинарите? „О, с общинарите в Белене съм в прекрасни отношения, вярваш ли ми?“. Вярвам му, щом предоставят ритуалната зала на съвета за премиерите на книгите му, а лично кметът на община Белене Милен Дулев говори на представянето на книгата му „Останах жив и продължих“.

Този човек не спира да ме изненадва…

Този остров Персин, където е затворът, натоварен с ужасяващата „слава“ на един от най-мракобесните комунистически лагери, да не е някаква друга България?… Общинари, шефове на затвора откликват на непрекъснатите идеи и инициативи на затворническия кмет, а думата му тежи при спорове.

„Какво толкова чудно има? Добро сътрудничество има там, където двете страни знаят кога да направят компромис – обобщава Сунай. – Самото ръководство предлага и винаги оправдава това, което правя. Много е важно, че ме подкрепят, иначе нямаше да успея. Когато предлагам нещо, се аргументирам силно и ръководството приема.

Идеята е в затвора да се води реална политика, а не да се пишат някакви доклади проформа. Единственото, което искам от ръководството, е да ми дадат шанс да се образовам, да не ме спират.“

Той не е броил на колко хора е променил мисленето зад решетките. Изпраща тези с по-леки присъди с прегръдки и наставления от затвора.

„Моят най-голям успех е, когато излязат навън и се реализират. Бил човекът учител – да си остане учител, да си запази семейството и да не се връща обратно в затвора. Това за мен е голямото щастие. (Очите му се насълзяват). Това ме прави истински щастлив, защото аз самият не мога да го изживея още. Но като те излязат навън и не се върнат, все едно че аз съм навън и съм на свобода. Така се чувствам…

В началото се страхувах, все си мислех, че това е кауза пердута, че няма да успея да направя нищо. После разбрах, че ще успея – в добър тандем съм с ръководството, подкрепят ме, когато реша да променя нещо, и всичко става лесно.

При нас равен обучава равен, затворник обучава затворници и това е страхотно, нали?“

Единственото, което е пожелал за себе си, е да му позволят да се образова.

Искал е да си довърши правото в Русенския университет, което е завършил семестриално, но му отказали, тъй като е загубил студентски права. Иска да учи дистанционно психология във Великотърновския университет. Успоредно с това иска да е треньор по фитнес в един колеж, ако му дадат тази възможност.

„Оказва се, че има талант и в рисуването“, чудят се хората на опашката, докато разглеждат портрета на дядо Добри, който подари на Борислав. „Драскам си някои неща в затвора, нищо сериозно. Ей така, отвътре ми идва. Имам около 15 скици. Не го правя за да участвам в изложби, а защото ми харесва да го правя“, казва Сунай. Обектите на неговите скици са различни – новото игрище на затвора, един съдебен процес, който е гледал, Юрий Гагарин, Димитър Бербатов…

„В пресата писаха, че съм изключен от партията, но нито на мен, нито на семейството ми някой е съобщавал официално, че съм изключен. Ако бях наистина изключен, защо тогава преди всички избори идват хора да ме молят да помагам за сплотяването на редиците от симпатизанти?

Абсолютно преди всички избори се изрежда върволица от партийни функционери на посещение при мен! При мен, затворения, лишения от правото на нормални контакти – телефон, интернет… Защото хората не са забравили, че аз бях стратегът.

И аз какво да ги правя, пак помагам, доколкото мога“, казва Сунай през смях. Нали нямаше да говорим за политика?…

Натъжава го друго: „Преди убийството хората в Силистра прекалено много ме обичаха. След убийството прекалено много ме намразиха, защото не вярваха, че съм способен на такова нещо“.

Как така са го намразили? Ами ей така, като разочароваш хората, няма обратен път… Не са могли да му простят глупостта да се напие и дрогира, да убие човек и да го затворят.

Та те са се гордеели с него! Развявали са името му като знаме! Бил е символ на един преуспяващ млад силистренец, който стига до върховете на политическата йерархия. Бил е вдъхновяващ пример как един човек от провинцията може да постигне това. А сега какво? Няма знаме, няма символ.

Най-много обаче му тежи, че е разочаровал семейството си и, че го е лишил от подкрепата си. Родителите му са вече пенсионери. „Бях добро дете, тихо. В семейството ми всички сме образовани, вярваме в себе си, не разделяме хората на такива и онакива, според вяра или нещо друго. Винаги съм почитал майка си и баща си, а те ме възпитаваха да бъда точен. Обичах да им помагам, обичах да уча и продължавам, и искам да уча. Искам да се развивам постоянно, докато съм жив. Обаче животът ме удари. Политиката ми проми мозъка. Станах един политически гладиатор и сам си отрязах главата“, казва Сунай.

„Аз имам уникално семейство, то винаги е било зад мене и в момента е зад мене – казва развълнуван мъжът. – Завърших висше образование благодарение на себе си и на тях. Образованието е най-важната инвестиция в моя живот. Надявам се да си довърша правото. Защо искам да следвам психология? Защото желая, като изляза, да се занимавам с деца аутисти, с жени, претърпели насилие. Искам да стана мотиватор. Край с политиката.

Сега съм на 39, надявам се до две години да изляза и да стана мотиватор. Може да ти прозвучи смешно, но искам да стана един от най-популярните български мотиватори извън България, – мечтае на глас Сунай, – защото аз съм паднал от много високо на дъното и знам как от дъното да се издигнеш обратно нагоре. Видял съм всичко.

Видях предателство, насилие, най-лошото от затвора, но останах човек.“

Много хареса на всички присъстващи в залата това, дето е укротил звяра в себе си. „Повтарях си, че щом дядо Добри може да го прави и аз мога. Той не е предал себе си и аз няма да предам себе си, – коментира Сунай, – има ли друг човек, който цял ден събира пари, в жега и студ, за да ги дарява? Има ли по-хубаво нещо от това да запазиш храмовете за поколенията напред и да дадеш пример как да бъдеш добър човек?“.

„Със съпругата ми Елис сме разделени, по мое настояване. Не искам да й причинявам повече болка и неприятности, искам тя да продължи напред с живота си. Аз така разбирам любовта към някого – казва Сунай. – В перфектни отношения сме, но предпочитам да няма ангажименти към мене. Често са ми задавали въпроса защо съм се разделил с Елис. Щото ме е срам от мене си…

Имам две красиви деца. Синът Доан през август ще навърши 18 години, живее в Англия, много талантлив футболист е и иска да стане лекар. Надявам се да направи това, което и аз мечтая – да се образова. И да бъде пример за децата си, защото аз няма как да бъда пример за децата си с това, което направих. Но това не ме прави по-малко горд баща и продължавам да си поддържам семейството.“

Дъщерята Елиф е голямата му любов. „Наскоро навърши 11 години, а аз трябваше да избирам кога да изляза в отпуск – за рождения й ден или за премиерата. Избрах да присъствам тук, защото такъв шанс човек не получава всеки ден, да не говорим пък за затворник. Имам пет дена отпуск и предпочитам да ходя на такива места, вместо на заведение например. Утре ще отида да нацелувам Елиф. Знам, че тя ще ми прости, че не бях при нея на рождения й ден“, казва с тъга Сунай.

„Моят най-голям успех е, че в затвора има християнски храм и училище. Училището се казва „Димитър Митев“. Имаме ученици от I до IV клас, има си назначени учители, които преподават само в затворническото ни училище, на хората, които нямат завършено начално образование. Посещават го между 40 и 60 души. Тази година се надявам да запазя същата бройка.  Мечтата ми е да ускоря процедурите и това училище да стане до VII клас – той няколко пъти повтаря това. – В следобедните часове на лишените от свобода им преподават различни курсове като право, английски, немски, испански, реинтеграционна програма, друга програма пак за реинтеграция „Аз търся работа“... Направил съм добър екип и това трябва да продължи.“

Осъзнава ли какво е направил с параклиса? Естествено, че го осъзнава, не случайно се е борил да го запази. През януари 1995 г. са ремонтирани 2 килии в затвора в Белене, които превръщат в параклис под ръководството на тогавашния началник Николай Първанов. Когато Сунай е присъединен през лятото на 2009 г. в затвора в Белене, в параклиса нищо не се случва. Сунай не желае да си спомня за един недобросъвестен свещеник, който иска пари, за да ходи при затворниците. На лишения от свобода, който отговаря за параклиса, направо не му пука. Георги военния му казват, а той се срамува да каже, че е клисар.

Когато Сунай влиза в затвора, началник е комисар Златко Златев. Тогава законът позволява на лишените от свобода да закупуват със свои средства материали за строителни монтажни работи и им е разрешено да правят дарения. Сунай ангажира свои приятели отвън и с негови средства те купуват и закарват в затвора бои и всякакви други материали, за да си ремонтират коридорите и стаите. Сунай организира затворниците и те правят ремонт.

Той поръчва материали и за параклиса. Ремонтират тавана, при който има течове, правят частична реставрация на иконите, боядисват и освежават преддверието, поръчват и плащат изработката на две икони и изографисването на трима светци на стените.

„Исках наистина този параклис да функционира като такъв, а не само да бъде атракция, когато гости от София посещават затвора Белене. Но най-вече, за да може християнските празници да се отбелязват подобаващо от братята ми християни“, казва Сунай.

Лишените от свобода започват да посещават параклиса по график. Провеждат се занятия по религиозна подкрепа. Започват литургии и духовни беседи за всички големи християнски празници – Великден, Цветница, Гергьовден, Коледа, Никулден.

Но най-големият успех на кмета на затвора е, че на два пъти успяват да спасят параклиса.

Първо ръководството иска да го превърне в кухня, а той, мюсюлманинът Сунай Ремзи, го брани, сякаш е джамията, в която се моли баща му.

Зад него застават всички хора зад решетките. Слава Богу, има си работа с разбрани шефове и те оставят параклиса. Втори път искат да го преобразят в класна стая за началното училище на лишените от свобода. Сунай отново се бори заедно с колегите си и убеждава шефовете да запазят параклиса.

„Вече имаме православен свещеник, който не реве за пари – отец Трайчо. Винаги като го видя, му целувам ръката, от уважение. А когато започне служение, стоя на вратата, за да следя за реда“, споделя мюсюлманинът.

Докато със Сунай се облягаме на стената на опашката за автографи, прехвърлям по памет всичко чуто от него и в главата ми валят въпроси. Добре, има наказание и възмездие за престъплението – лишаването от най-скъпото, свободата. Има срок, в който се очаква лишеният от свобода да си получи възмездието, да се превъзпита, да докаже, че е осъзнал вината си, да се покае, да опита да се промени и да излезе с друго мислене в обществото, вече като пълноценен гражданин.

Ако осъзнатата вина и покаянието, и желанието да правиш добро, и правенето на добро не се приемат от обществото, и най-вече от институцията, отговаряща за помилването, тогава какъв смисъл има да го затваряш за 20 години? Тегли му куршума и край, да се свършва…

Докато слушам разговорите между Сунай и хората от залата, се сещам за един филм – „Осъденият на смърт идва“. Там всички, които подкрепяха главния герой, извършил тежко престъпление и покаял се, до последно се надяваха да го помилват, а после го изпратиха в последния му път (защото в някои щати на Америка смъртното наказание не е отменено). Гледаха през стъкло как му поставят смъртоносната инжекция, безпомощни да го спасят…

У нас, слава Богу, смъртното наказание е отменено и така се дава шанс да живееш, да претърпиш катарзис, да се промениш и да получиш прошка, ако не от близките на жертвата, поне от обществото. Дава се шанс и на предсрочното освобождаване при „добро поведение“ (какво ли включват критериите за „добро поведение“?…). Дава се шанс и на объркани хора, и на изключителни личности като Сунай да се покаят, да променят собствената си съдба и тази на другите.

Но какво се получава? От години журналисти снимат цели филми за Сунай, правят репортажи, интервюта, разказват за добрите му дела, публикуват статиите и толкова. После всички, които го подкрепят – и негови почитатели, и дори журналистите, докоснали се до необикновената му съдба и останали неравнодушни към нея, разбират безпомощни как въпреки хилядите си добрини той остава в затвора. Ако човек като него не помилват, тогава кого помилват? Коментарът не е мой, а на група хора до опашката за автографи.

„Госпожо, вие не бяхте ли журналист? – хваща ме за ръката достолепна възрастна дама. – Ама пишете за такива хора, бе! Пишете, че има и такива човеци в затвора. Боже, божеее, пълните вестниците с глупости.“ Ще пиша, обещавам го. Първо пред себе си го обещавам.

„Аз имам подкрепата на целия общински съвет на Белене, които са наблюдателната комисия. Това друг затвор не го е правил в България. И въпреки това комисията по помилването ми отказа.

Това не ме отчая, а ме мотивира да правя още добри неща, не за да искам помиловка втори път, а защото ми харесва, защото ме кефи. Аз имам мисия в затвора и трябва поне още 2 години да съм там…

Но ти си права, че си струва да опитам пак с молбата за помилване. Защото ако изляза, ще съм свободен да посещавам колегите ми затворници и да реализирам това, което съм си набелязал“ – най-после стигаме до консенсус.

Дали някога си е мислил, че ако нямаше шанс да се занимава с всички тези добри дела, щеше да рухне в затвора? „Естествено. Моята работа – това е моето дишане, моят кислород. Даже да не бях назначен да правя това, аз пак щях го правя…“ И добавя:

„Аз харесвам този Сунай, който е сега, а не онзи разглезен келеш отпреди убийството.

Какво бих направил, когато изляза от затвора? Ами то е още далече, но бих целунал ръката на майка си и дъщеря си“.

Имал ли е моменти на депресия, пропадане, ама честно? Бил ли е някога обезверен, отчаян, не виждащ края на това затворничество? Че ние, дето сме на свобода, изперкваме перманентно, а какво остава за един човек зад решетките… „Нали ти споменах, новата ми книга се казва „Пропадане“.

Не бях отчаян, а обиден на себе си. Предадох себе си. Мразех себе си… Майка ми не ме е родила, за да стана убиец…“

Двамата вървим през ларгото към метрото. От време на време той спира, оглежда се и поема въздух с пълни гърди. Радва се на красивите гледки наоколо и не може да повярва, че той, затворникът, е в сърцето на София. „Извинявай, бях малко разпилян на интервюто, но все още не мога да дойда на себе си – казва развълнувано.

Не мога да повярвам, че бях тук, че участвах на такова велико събитие и дори бях на сцената! Кой съм аз, че ще ме канят на сцената?… Един убиец, излежаващ 20 години затвор…“

А после спира неочаквано:

„Искам да участвам в издигането на паметника на дядо Добри! Ще организирам мои приятели, които работят с мрамор и други материали, да му изградят постамента, безплатно. Нали председателката на „Сдружение Азбукари“ Цвета Кирилова обяви, че започва дарителска кампания за паметника? Ще позволите ли на един затворник да се погрижи за постамента?“

Той, мюсюлманинът, е готов камък по камък да изгради основите на паметника на един християнски светец… Кой и защо да не му позволи? Нали дядо Добри не дели хората на свободни и лишени от свобода, а Доброто няма клеймо „християнин“ или „мюсюлманин“.

На тръгване ми поръчва да се свържа с дъщеря му във фейсбук, тя да ми прати снимки. Изведнъж осъзнавам какво означава да се върнеш в затвора – без телефон и интернет, без връзки с околния свят. Няма те за хората навън. Никой си. Потъваш в мрака на анонимността.

Само не потъвай отново, Сунай, моля те, не потъвай! „Няма, – казва на сбогуване. – Аз имам мисия и тя е да съм жив.“