Здравейте, г-жо Кирилова! Казвам се Николай Георгиев и работя като журналист. Каня Ви в моето предаване, за да направим един разговор за благотворителността. Можете ли да ми дадете Ваш телефон, за да Ви се обадя и да се разберем за ден и час на вашето гостуване. Надявам се да се съгласите да дойдете. Написах това на лично съобщение във Фейсбук на председателката на „Сдружение Азбукари“ – Цвета Кирилова. След пет минути получих следния отговор: Да, разбира се, моят телефон е …….. На следващия ден се чухме и се разбрахме за гостуването.

Всичко вървеше по план, но ако планът се бе изпълнил, то сега нямаше да четете тези редове. По ирония на съдбата точно преди важното интервю с Цвета Кирилова, отидох да се правя на футболист с група журналисти на спортния комплекс „Царско Село“. Беше студено, макар, че играехме на закрито, все пак си беше зима. Не бях загрял добре, а освен това бях и вратар и не се движех прекалено, мачът започна относително спокойно. Ритнах два-три пъти топката напред, докато Крум Савов даваше своите указания за играта, ръкомахаше и се ядосваше за съвсем дребни грешки. Напомняше ми за Тити Папазов, само дето не плачеше! Някак си на майтап, надъхан футболист от „Бистришките тигри“, който беше решил да блесне в нашата журналистическа игра, изскочи зад защита. Разбира се, че не му се дадох, а се засилих към него като Оливер Кан и се сблъскахме. Азбукарите са на ход Почувствах лека болка под коляното, но ми нямаше нищо. Не бях загрял добре и в студеното време лесно можеше да получа някоя травма. Затова излезнах от терена за малко с надеждата след 2-3 минути да застана отново на вратата, но все пак накуцвах и реших, че е по-добре да прекратя и без това вялото си участие в мача. След като моят отбор бе разгром, се прибрахме в редакцията.

Пуснах 5-6 новини и накуцвайки тръгнах да се прибирам към столичния квартал “Дружба 2“ с прословутия автобус №204. Накуцването ми ставаше все по-лошо и накрая едва се прибрах. Мислих си, че на сутринта ще бъда по-добре, но на против вече едва ходих. С баща ми взехме едно такси и отидох в „Окръжна болница“. Там чаках точно шест часа и петнайсет минути, докато дойде и моя ред да бъда прегледан, такава ни е здравната система, но това е обект на следващ разказ. След дългото чакане поне бях прегледан от доста симпатична млада лекарка, но точно в този момент не беше времето за флиртуване. Раздвижи ми малко коляното и ми предписа обичайното мазило, като ми каза да почивам 3-4 дена. Така и направих. Проблемът беше, че имах уговорено интервю с Цвета Кирилова. Беше събота, а предаването бе за вторник. Казах си, че няма да я търся през почивните дни, а направих това в понеделник.

Първо се обадих в работата, за да има кажа, че съм контузен и ще работя от вкъщи през следващата седмица. След това се чух с Цвета, мислих, че ще е леко ядосана от отлагането на интервюто, но освен, че реагира изненадващо спокойно се сети и да ме попита, как съм и какво ми е след като разбра, че съм контузен. Това ми направи силно впечатление, защото в последните години в стремежа си да живее като бели хора забравихме, че преди всичко трябва да бъдем хора. Отложихме интервюто за следващия вторник, а то взе че се състоя. Още накуцвах леко, но предаването мина добре, а когато изпращах Цвета до асансьора, то тя още ми разказваше за „Сдружение Азбукари“. Видях, че гори в работата си, а не е просто фирмен чиновник. Сподели й, че мога да стана един голям „Азбукар“.

Проявих желание, но не толкова запленен от дейността на сдружението, а по-скоро се чувствах длъжен да и се отблагодаря за това, че се сети да ме попита – „какво ти е“, когато бях контузен. Исках да покажа, че ако се държиш добре с някого ще получиш много повече, ако се държиш като селска пръчка на мегдана. Именно и затова не обърнах внимание на подмятанията на колегите си, че свалям поредната красива жена, като я каня в студиото. За мен бе важно да върна моралния жест. Попълних формуляра за членство в „Сдружение Азбукари“, който се намира на www.azbukari.org и вече бях почти завършен „Азбукар“. Така почнах да помагам при навиването и изпращането на Детската карта „Обичай родината“, а след това се появи и „Букварино“. От начало не знаех почти нищо за образователния проект, освен, че е някаква игра с карти.

С идванията ми в офиса на сдружението обаче започнах да поназнайвам нещичко за „Букварино“. Яна Трендафилова Запознах се и с фурията – Яна Трендафилова, която прави по пет неща едновременно, да за повечето жени това е нормално, но освен, че са по-няколко нещата, то в крайна сметка приключват и успешно. Да, вярно с повечко нерви, но винаги успешно. Мислеше се по размерите на кутията за „Букварино“, по гланца на картите, по книжката, която трябваше да представи по един уникален начин 60 бележити личности от българската история. Моята работа като доктор по журналистика бе да чета за правописни грешки. Имаше предимно технически, но след 2-3 прочитания ситуацията бе вече перфектна. „Букварино“ замина за печатницата и въпреки определени проблеми с нея, до ученици в България достигнаха благотворително цели 5000 бройки от патриотичното помагало. След това всеки желаещ можеше да си поръча на специално направения сайт www.bukvarino.bg и на azbukari.org. За хората няма значение през какво си преминал, а какъв е крайният ефект, а той е наистина прекрасен. Работеше се с емоция, страст, напрежение, но всичко завърши така, както трябваше. Всичко вървеше по план, докато в един момент получих въпроса, който не исках да чувам. Цвета каза: „Ники, Янчето ме пита, как си решил да се запознаеш с мен и да ми пишеш във Фейсбук.

Пита ме мен, а аз казах да те попита теб“. Не желаех да отговарям на този въпрос, а някак си трябваше да излезна от неловката ситуация. За щастие се справих сравнително добре. Направих се на небрежно разсеян и промълвих – „случайно“ и веднага грабнах да навивам една карта за изпращане по куриер с надеждата, че въпросът ще отмине. Цвета, почти ми повярва, но нейното журналистическо любопитство продължи да дълбае по темата. „Ама някакъв мой пост във Фейсбук ли ти направи впечатление“, не толкова въпроса, а това, че ме погледна с поглед, който казваше – кажи ми истината, ме притесни. Нямаше време за много мислене, трябваше бързо да излизам от неловката ситуация и да не показвам никаква емоция. Казах – „а не, просто случайно“ и продължих да се правя на небрежно зает и незаинтересуван от въпроса. За щастие Яна, някаси ми повярва повече на откровената неистина, за да не кажа направо лъжа и пренесе темата върху журналистиката и интереса към предаването, което водих. Така се справих сравнително добре с тежката задача. Продължихме да работим по „Букварино“ и да радваме децата. Може би накрая очаквате и да чуете истината за началните редове, които написах в разказа, защо реших да пиша на Цвета Кирилова. Няма нищо случайно, ако някой Ви каже, че е случайно, то не му вярвайте, не вярвайте и на мен. Нямаше нищо случайно в моето писане във Фейсбук до Цвета.

Не желая и няма да кажа истината, защото тя звучи доста странно и много хора няма да ми повярват. Затова може би ще е споделя в някой следващ разказ, но не залагайте много на това. Човек трябва да запази някои неща само за себе си. Да, знам, че сега ще последва въпроса – „Николай, кажи сега, защо реши да се запознаеш с мен“, но имам вече добре обмислен план, за да излезна и този път от ситуацията.

Това бе от мен, а вие обърнете внимание не толкова на този разказ, а на „Букварино“. Доскоро!!!