На Йордановден небето се отваря за мечти. Пожелахме си да изградим за хлапетата със специални нужди детски кът

Бившата тв водеща Цвета Кирилова от повече от половин година е председател на „Сдружение Азбукари“. От днес сдружението стартира Национална кампания за набиране на средства за изграждане на първата в България комбинирана, обществена площадка за игра и обучение, адаптирана и за деца със специални потребности.

– Цвета, защо решихте да започнете кампанията точно на Йордановден?

– Избрахме тази дата, защото именно на нея според българската традиция се слага край на т.нар. Мръсни дни. На Йордановден небето се отваря и всеки, който го види ще получи от бог това, за което си мечтае. А ние си пожелахме да изградим за хлапетата детски кът и да сътворим за тях неповторим детски фестивал на 1 и 2 юни. Надяваме се заедно да поискаме да направим страната ни едно по-добро място за живот, където всички деца да могат да играят и да се забавляват заедно.

– Какво ще се случи днес?

– С екипа ще ще раздадем късче ритуален хляб на всеки от участниците във ваденето на кръста край езерото в ж.к.Дружба. Питата се раздава за здраве и очистване от злите сили. За доброто настроение ще се погрижи професионална танцова формация „Заря“, а ние ще направим пити, заедно с веригата „Хлебни къщи“. Собственичката на веригата е българката, наградена от National Geographic за това, че е обиколила най-много държави и е представила навсякъде традицията за месене на хляб.

– Защо избрахте точно езерото в „Дружба“?

– Знам, че там от години се изпълнява ритуала с хвърлянето на кръста и не бях сигурна има ли друго такова място в София. Това е една от последните малки инициативи на сдружението ни. Наричаме ги „малки“, но всъщност ни костват големи усилия, защото всичко правим с дарения, а хората вече са наплашени от неправителствените организации. Притеснени са от факта, че много фондации откровено грабят или просто не изпълняват обещанията си. Така че ние, като едно младо НПО, към което са присъединени много млади хора с надеждата да променят нещата в страната си, решихме да правим тези инициативи, които са част от нашия детски фестивал, който да помогне на децата с проблеми да се интегрират. Има много деца с детска церебрална парализа, със синдром на Даун, повечето имат и зрителни проблеми, които имат нужда от изява. Всяко едно от тях има различен талант, но му е нужна сцена. Родителите ги поощряват , но когато няма поле за изява, няма и полза от насърчението. А тези деца имат нужда най-вече да се чувстват като всички останали. Новият ни фестивал отново ще даде поле за изява на деца от всички възможни центрове. Ако едно дете може да свири, защо да не го покаже и на другите деца. Ако е незрящо, но може да пее, защо да покаже и на другите, че има чудесен глас и да помогне на деца, които виждат, но не могат да пеят. Стараем се да оставяме децата сами да си създават празника, а не ние да им да се натрапваме. Да, има правила, създаваме сценарна карта, но ги оставяме свободни да покажат сами какво умеят. Следващият фестивал ще е на 1 и 2 юни, съвместно със Столична община и се надяваме да съберем възможно най-много деца.

– Как успяват здравите деца и децата с проблеми да участват заедно в състезание? Та нали всяко дете иска да спечели, няма ли сърдити?

– Повече проблеми идват от родителите, отколкото от децата. Някои ме питат имам ли дете. Дали имам или нямам не е от значение, защото това, което искам да дам на децата не зависи от този факт. Преди първия фестивал съм се събуждала посред нощ от притеснение, заради коментари на майки от типа на: „Ама откъде накъде трябва да събирам моето дете с тези деца?“ Първо тя не е длъжна и второ – не можеш да мислиш за себе си, че това, което си в момента, ще продължи цял живот. И на 50 години може да бъдеш просветлен, че си бил сноб, че си човек, който не уважава останалите и си бил страшен егоист. Може би и тази жена ще разбере в един момент, че не разсъждава правилно. Не се знае дали утре тази жена няма да се окаже от другата страна. Постоянно стават катастрофи или ти пада нещо на главата и оставаш сакат – вече си от другата страна. И какво става, ако срещнеш такъв човек, какъвто ти си бил до този момент? Нищо не е сигурно в живота и в един момент този, който уязвява може да се окаже в ситуацията на уязвения.

– Какво мислиш за инициативата децата с увреждания да бъдат извадени от специализираните училища и да бъдат пратени в обикновените?

– Раздвоена съм. От една страна скоро бяхме в дома във Видра – там децата ни изпълниха Коледна програма. Пяха ни песни, рецитираха стихове, играхме хора… От една страна те са вътре, но са затворени. Общуват със своите преподаватели, които наистина полагат огромни усилия, защото да мотивираш деца със сериозна умствена изостаналост да играят хора и да помнят текстове на песни, това означава, че работят страхотни специалисти с тях. От друга страна някои от тези деца спокойно могат да излязат навън и ако ние сме в ролята на добронамерените преподаватели, те ще се справят. Живата среда е много важна. Те ще наблюдават другите деца, които нямат проблеми и ще бъдат мотивирани да им подражават.

– Ти имаш ли личен опит с уязвими хора?

– Чичо ми е на инвалидна количка. Здрав, прав, излиза от казармата, качва се в колата на свой приятел заедно с още няколко момчета и потеглят. Всички са щастливи до момента в който не са пресрещнати от тежкотоварен камион. Челен удар, всички се отървават с леки охлузвания и наранявания, само той е със счупен гръбначен стълб. Той обаче е най-умния човек, когото съм срещала през живота си. Може да преподава опита си на всички, дори и на такива, които могат да ходят.

Източник: Надежда НЕНОВА, БЛИЦ