Висшите интереси на децата са първостепенно съображение във всички действия, предприети от обществени и частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателните органи. Това гласи член 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето.
Няма как да бъде иначе, защото децата са бъдещето на всяко едно общество и защитата на техния интерес би следвало да доминира над всичко останало. Именно заради това и в българската Конституция е записано, че децата и техните семейства се намират под особената закрила на държавата.

В изпълнение на тази повеля Народното събрание е приело Закона за семейните помощи за деца, който определя видовете помощи, техните размери и механизмите за отпускането им. Целта на закона е именно да гарантира конституционно предвиденото право на закрила, с което разполагат бременните жени и семействата, отглеждащи деца.

Дотук всичко звучи прекрасно и бихме приели, че държавата се е отнесла сериозно към този така важен за обществото ни въпрос. Според депутатите, обаче, далече не всички български семейства, които отглеждат деца, се нуждаят от държавна подкрепа. В нормативния акт е записано, че право на семейни помощи имат единствено и само семействата и бременните жени със средномесечен доход на член от семейството за предходните 12 месеца, по-нисък или равен на дохода, определен за целта в закона за държавния бюджет на Република България за съответната година, но не по-малък от предходната година. Бързата справка показва, че всъщност към момента право на семейни помощи имат единствено лицата, които разполагат с по-малко от 400 лв. на месец.

Така например неомъжена бременна жена, която работи на пълен работен ден и се осигурява върху минималния размер на работната заплата, не би имала право на подкрепа от държавата. Средностатистическо четиричленно семейство, в което всеки един от двамата родители работи за около 800 лв. на месец, също не би могло да получава месечни помощи за деца. Като референтна база в това отношение може да се посочи изследването, проведено през септември 2016 г. от Института за синдикални и социални изследвания, според което едно такова семейство се нуждае от 2235 лв. на месец, за да посреща основните си разходи и да обгрижва своите деца.

Разделението на хората според техните доходи в Закона за семейните помощи за деца е очевидно и то не може да бъде наречено по друг начин освен „дискриминация“. Разумни аргументи за необходимостта от това неравенство не съществуват на фона на демографската катастрофа, пред която е изправена България. Държавата би следвало да подкрепя всяко семейство, което желае да създаде и да отглежда деца, още повече, че това е нейно конституционно и международно задължение. Ето защо отпадането на подоходния критерий като условие за получаване на семейна помощ би поправило съществуващата социална несправедливост и би предоставило възможност на всички български деца да получат подкрепа от държавата.

Становище на „Сдружение Азбукари“