Името на Дельо войвода е дълбоко вплетено в паметта на Родопите – там, където историята и легендата често вървят ръка за ръка. Роден е в село Беловидово – днешния Златоград, а животът и делото му се свързват с Централните Родопи. Още приживе за него се носели разкази, че е необикновен човек – такъв, когото „куршум не хваща и сабя не сече“. И именно тази слава, според преданието, довела до смъртта му – убит със сребърен куршум, отлят нарочно за него.

В началото на XVIII век хайдутството в Родопите е не просто бунт, а единственият възможен начин за съпротива срещу насилията, гнета и насилственото помохамеданчване. Хайдушките чети кръстосвали планината, появявали се неочаквано и изчезвали също толкова бързо. Те вдъхвали кураж на потиснатите, наказвали поробителите и поддържали жива надеждата. В този суров свят се откроява фигурата на Дельо войвода редом с други родопски юнаци – Ангел и Мирчо от Райково, Димо от Устово, Велко от Левочево, Грудьо от Девин. Техните имена се предавали от уста на уста, а подвизите им оживявали в песни и легенди, които се пеят и днес – без значение от вярата на хората.

Според народната памет Дельо произхождал от крайно бедно семейство. Още от дете се научил на занаят – абаджийство, гайтанджийство и бояджийство – и рано напуснал дома си, за да търси работа. Скитал от село на село, от град на град, за да изкарва прехраната си и да помага на възрастните си родители. Сиромашията му отнела възможността да учи, но не и способността да разбира света около себе си. Млад, буен и непокорен, той бързо осъзнал откъде идва злото и срещу кого трябва да бъде насочена съпротивата.

Начело на своята чета Дельо се появявал там, където българите били беззащитни. С времето името му се превърнало в опора за угнетените и в страх за насилниците. Народът го възпял – не само заради силата и ловкостта му, но и заради честността и непримиримостта му. Разказвали, че бил бърз като птица, силен като планината и почти неуязвим. Краят му дошъл чрез предателство – от негова сребърна монета бил излят куршумът, който го повалил. Случило се на Велики петък. Легендата разказва, че камъкът, върху който издъхнал, бил пренесен в двора на църквата „Св. Богородица“, където хората дълго се покланяли в негова памет.

Съдбата му била тясно свързана и със семейството – в Даръдере Дельо имал три сестри. Заплахата те да бъдат потурчени го тласнала към хайдутството, за да защити не само тях, но и вярата и честта на останалите българи.

Личността на Дельо войвода привлича вниманието на редица писатели, изследователи и краеведи. За него пишат Христо Попконстантинов, Стойо Шишков и Васил Дечев, а по-късно и Николай Хайтов и Станислав Сивриев. Историци и фолклористи посвещават години на проучване на песни, предания и архиви. Сред първите публикации е статията на Георги П. Марков от 1929 г., която се опира предимно на легендите. По-задълбочено изследване прави Никола Примовски, който анализира народните песни и историческите условия, в които е действал войводата, и го поставя сред най-популярните родопски хайдути от втората половина на XVIII век.

Песните за Дельо войвода са записани още през 1930 г. от фолклориста Васил Стоин – факт, който често се пропуска. По-късната световна известност идва с песента „Излел е Дельо хайдутин“, изпълнена от Валя Балканска и Феим Джигов, която през 1977 г. полита в Космоса със златния диск на „Вояджър 1“.

Произходът му от Златоград се потвърждава най-вече от песните – имената на хора, местности и върхове са неразривно свързани с този край. Макар източниците да се разминават за точния период на дейността му, съмнение в историческата основа на подвизите му няма. Легендите го описват като изключителен човек – решителен, находчив и способен да се измъква и от най-тежките ситуации.

Народната памет пази и по-човешкия му образ – любовта му към красавицата Гюлсюме, която била негова вярна спътница, независимо от различната им вяра. А страхът, който всявал сред враговете си, и обичта, с която го дарявали поробените, се превърнали в песни, предания и разкази, живи и днес.

Независимо дали е възприеман като напълно реална историческа личност или като силно митологизиран образ, Дельо войвода остава символ. Символ на непреклонност, на стремеж към свобода и на онзи дух, който не се подчинява – дори когато изглежда, че надежда няма.