Създаден за една необикновена жена – Силвия Василева, роботът Омнибот се превърна в чудото, което дава свобода на хората с увреждания.

Казват, че любовта давала крила. А на Силвия тя подари „крака“. За да ходи отново… Един миг – падане от дърво – и жизнерадостната млада жена остава на легло. Диагнозата е повредени прешлени на гръбначния стълб, а прогнозата – неясна. Може би някой ден Силвия ще проходи, но кога точно – един Бог знае. А животът не чака, нито петте деца на семейството – двама сина на Любо от предишния му брак на 12 и 13 години, нейна племенница, която отглеждат от 12-годишна, и две момиченца на 4 и 5 години, родени от брака им.

Това се случва преди 7 години. Злото не идва само. Върху Силвия и Любомир Василеви се стоварват още нещастия. Удря ги и финансовата криза и са принудени да продадат жилището си, а Любо губи баща си. Вместо да се сринат обаче, двамата решават да се борят. От активен работещ човек, управляващ работилница за развитие на детското творчество, Силвия остава неподвижна на легло. А Любо трябва да ходи на работа, за да издържа 7-членното семейство.

„Дали съм била шокирана, че няма да ходя? Нямаше такъв момент – казва Силвия. – И до момента, вече 7 години, никой не се намери да ми каже, че няма да ходя. Този период просто трябва да дойде, чудеса стават всеки ден.“ Но дотогава… Дотогава решават, че заедно ще се справят с проблемите. Двамата много четат, информират се. Любо приспособява в хола нещо като шведска стена – релси с въжета над дивана, с които Силвия да се вдига, за да прави упражнения.

Започват да ходят по рехабилитационни центрове. Един необикновен човек – Борис Томов променя изцяло нагласите им. Той е на количка от 24 години след падане от 6-я етаж и е приятел на Любо. Борис показва на двамата пътищата и начина на живот, подарява на Силвия първата количка. Капитан е на отбора по баскетбол на хората с увреждания, помага много и на деца от домовете. Отборът става второто семейство на Силвия.

Борис й изпраща най-важния човек – рехабилитатора Димитър Гаджанов, който приема присърце нейния случай и започват тренировки по 3 часа сутрин и вечер. „В началото след операциите бях като кашкавал, като труп, можех само да си местя ръцете“, спомня си Силвия. Тялото много бързо атрофира, а Гаджанов стъпка по стъпка „прави от нея войник“.

Любо превръща хола в своеобразна фитнес зала за Силвия. Монтира релси с въжета над дивана, закачени горе на тавана, за да може, когато го няма рехабилитаторът, тя да прави упражнения сама. Вечер рехабилитатор „заключва“ краката й със специални шини и я изправя да ходи с проходилката. Цели 4 години тя тренира упорито, докато стане напълно самостоятелна. Днес Любо може спокойно да тръгне на работа, като я остави сама вкъщи. Прави всичко сама от ставането от леглото и преместването на количката, през банята, сутрешното кафе, готвенето, пералнята, излизането, пазаруването… В колата си се качва още на 6-я месец.

„Аз съм такава, не мога да стоя на едно място. Това ми е голям плюс. Бяхме късметлии, че жилището ни имаше асансьор и веднага измислихме вариант как да карам кола, да си готвя, да си оправям домакинството, така че той да може да ходи на работа“, казва Силвия. През цялото време Любо, човек с техническо мислене и виждане, се опитва да се постави на мястото на Силвия и да си представи кои неща я затрудняват.

В главата му непрекъснато се раждат нови идеи как да облекчи движенията й и да я направи по-самостоятелна. Самото преустройство на автомобилите също той го прави. „Любо много се раздаде. Носил ме е на гръб по планините, бил е за мен и ръцете, и краката. Мотивирахме се един друг да се борим и си давахме сила един на друг. Свободата? Той ми дава свободата, аз на него – също. Искам той да не е ангажиран с мен, да ми се радва, че успявам“, казва Силвия. Двамата са щастливи, че тя има него, а той – нея, и че ги свързва голяма любов.

А той, движен от любовта, продължава да рови в интернет и да прави справка как в други страни се решава въпросът с активните хора с увреждания. Така се ражда идеята за приспособление, което да може да ходи вътре и навън и на което тя да е изправена. От любовта на Любо и амбициите му да подари на съпругата си свободата да е напълно самостоятелна се ражда Omnibot – революционно приспособление, на което да може да си изправен дори целия ден.

Прехвърлянето от количката на него е изключително лесно – слагаш си краката на него, а то те изправя. Конструирано е така, че да оставя част от вдигането да се извършва от самия човек, така се натоварват и тренират различни мускулни групи. После няма препятствия пред теб. Придвижва се странично, така, както човек прави стъпки вляво и вдясно, от мивката към печката или хладилника.

Движи се плавно и леко из целия апартамент. Предната част може да се сгъва и да минава под масата, когато сядаш да се храниш или да работиш нещо. Движи се много леко и навън, а когато двамата излизат с децата на разходка, Силвия може да стои изправена. „Друго си е когато си на равнището на очите на хората“, казва дамата.

Има обаче един сериозен проблем, с който нито леката й специално пригодена за нейните 50 килограма количка, нито омниботът могат да преодолеят – разкъртените улици на София. Тогава Силвия взема смелото решение двамата с Любо да се разделят – тя отива да живее във Виена, а той остава в София.

В австрийската столица тя минава през шока на непознатата действителност, без да знае дума на немски, като живее сама с количката. Шест месеца по-късно пристигат и децата й, които вече от 2 години живеят и учат с нея. Силвия сменя професията – завършва курсове за маникюристка, после за миглопластика. Днес е абсолютно самостоятелна и независима, издържа себе си и децата си със собствени доходи.

Двамата с Любо често пътуват – той към Виена, тя към София. Тя тръгва сама с колата и двете си деца от Австрия за България и обратно, като пътува по 9 до 12 часа, без да й мигне окото. „В началото бяхме притеснени, как така, да пътувам до Виена. А аз един ден му викам: „Любов, ти толкова обичаш да пътуваш, а аз два пъти повече“. А той: „Ти си права, така пък няма да си омръзнем“ – смее се Силвия. – А когато заминахме с децата, Любо можа да обърне внимание на проекта за омнибота и една година по-късно беше готов.“

Днес е напълно свободна да живее живота си по начин, който й харесва. И новата й професия й харесва. „Щастлива съм, че правя жените по-красиви. Удоволствието е да видя как стават от масата и си погледнат ръцете, и са щастливи и доволни. Много е приятно да зарадваш някого“, споделя дамата с вълнение.

„За какво мечтая? Да си видя децата успешни, завършили. Мечтая също да скоча с парашут и сега ще го реализирам, като си дойда в България. Преди това Влади Гюров, който също е много активен човек на количка, ме качи на ски, сега ще ме качи на парашут. Дали мога да управлявам самолет? Може, може, той се кара с ръце“, смее се Силвия.

А в София Любомир Василев събира прекрасен екип от сърцати хора – с инженерно мислене, програмисти, дизайнери, които работят преди всичко за идеята техният „Омнибот“ да приближи максимално живота на хората с увреждания до този на здравите. Да направиш човека независим, да му дадеш свободата да живее пълноценно – това е основната идея на този социален проект, който привлича Димитър Ортаков – Омбре в него.

Ортаков дълги години се занимава със състезателни автомобили. Той е първият главен механик на български отбор, който участва в ралито Париж – Дакар със собствен изцяло комплектован тим и участници – на двойката Петър Ценков и Младен Вачков през 2012 г.

В екипа наричат Ортаков „мозъка“, той е основният механик и човекът, стоящ в основата на конструирането на омнибота. Бърза да подчертае, че това е екипна работа, но обяснява, че негово е 3D моделирането и изработката на механичната част. „Предприемачът, който ни вдъхнови и събра, е Любомир Василев. Механиката, която аз направих, щеше да е един мъртъв скелет без Дани, или Данаил Иванов, който създаде софтуера и електрониката. Цялото това нещо изглеждаше като един Франкенщайн, с шевове, грубо, преди да се намеси Димитър Дулев, който направи дизайна. А „душата“ сме всички заедно.

Екипът е с намерението не просто да осигури средството за по-независим живот на хората с увреждания, но и да ги включи в производството на изделията. Те ще могат да работят на машини с цифрово-програмно управление, при което не се изисква особена физическа сила, а само интелект. „Искаме да им дадем шанс да имат повече самочувствие, да са физически активни и животът им да се подобри“, казва Ортаков.

На омнибота човек може да си живее по цял ден, като се започне от ставането сутрин до лягането вечер, изправен или седнал, като извършва всички дейности. От него може директно да се прехвърли към стол, към фотьойл или диван, към рингова количка и всякакво друго помощно средство, към специализираните колички за къпане, към тоалетната чиния.

Омниботът е вдъхновен от любимата на Любо, но той е предназначен само за хора като нея с увреждания на гръбначния стълб. За хора с церебрална парализа, с множествена склероза, с мускулна дистрофия и инсулт все още не може да се ползва, тъй като омниботът предполага участие на ръцете. А при хора след инсулт обикновено е обездвижена едната ръка. Затова екипът е решил, когато омниботът стъпи на пазара, да изобретят и устройство за болните, при които са поразени едната или двете ръце, като го автоматизират.

Като човек, участвал в много адреналинови състезания, Димитър Ортаков е отчел за себе си, че осигуряването на повече свобода за хората с двигателни проблеми е най-смисленото нещо, с което се е занимавал през живота си. Затова му се е посветил изцяло.