„Тук искам да уча и да остана“, казва 21-годишният пазител на традициите на общността си.

„От малък съм горд, че принадлежа към каракачанския етнос“, казва 21-годишният Христо Козаров, който вече се е прославил като един от най-ревностните пазители и разпространители на културата на общността си. Откакто се помни, знае, че принадлежи към нея. Като малък слуша в захлас разказите и песните на баба си и дядо си – Тодорка и Христо Козарови. „Те ми обясниха какво представляват каракачаните, заедно с тях учех и езика ни от малък. Той е нещо като наречие на гръцкия, с около 500 стари гръцки думи“, казва Христо.

От 5-годишен той играе автентични танци в ансамбъла към Културно-просветното дружество на каракачаните (КПДК) в родния му сливенски квартал Речица. „И днес танцувам и пея с огромно желание – това ме зарежда с невероятна енергия. Любим танц ми е „Кцадико“ – той е само мъжки. Последните години баба ми ме научи и на няколко автентични стари наши песни. Продължавам да се вълнувам, когато се събираме да пеем и танцуваме “, споделя младежът. Майка му Елена Козарова от много години е ръководител на ансамбъла в Речица. „Тя продължава да обучава малките, и днес има много дечица в състава и много им се радвам, че имат желанието да се научат“, казва Христо.

Той бърза да допълни, че е горд българин. „Роден съм в България и тук искам да живея. Понякога се получава едно разделение на общностите у нас, и аз не знам защо. Влияят други, външни фактори. Ние никога не сме се делили от другите общности, но съм чувал да ругаят каракачаните, защото не ни познават. Ние сме хора, които с честен труд си изкарват парите. Тук се намесва някаква завист, че един е преуспял, а друг не. Българите обичаме винаги да гледаме на другия в джоба. Не мога да кажа, че каракачаните сме по-буйни. Ние сме много трудолюбиви хора, трудно ще видите някой да стои и да чака хлябът да му дойде наготово“, коментира Христо.

Каракачаните са имали собствен начин на пресмятане, който продължава да удивлява хората. „Когато го показах и на учителката по математика, тя също се изненада. Моите наблюдения са, че каракачаните са добри математици. Така е и в моя род, лелите ми повечето са математички, на мен също много ми върви този предмет“, казва Христо.

Той има шанса да се роди на много важно за българските каракачани място. В Сливен и областта, и предимно в Южна България, има най-много запазени техни общности. По последни данни каракачаните у нас са около 15 хиляди в цялата страна. Всяка година в края на август те се стичат на събор в местността Карандила край Сливен. Организира го Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България. Такива дружества има навсякъде, където има по-големи каракачански общности – в Сливен, Речица, Карлово, Казанлък, Карнобат, Мъглиж, Самоков, Горно Сахране, Берковица, Монтана.

Съборът е своеобразен празник на традициите и културата на каракачаните. Там се събират всичките състави за автентични песни и танци. През деня е време за концерти, а вечерта е традиционното „гленди“, или веселие, което се организира основно за да се запознаят младите от различни краища на страната. Такъв събор се провежда и в Пертули, Гърция, където всяка година се представя по един състав от българско каракачанско дружество. „Посещавам събора от 8-9 години, макар че Пертули е на 1000 км от Сливен. Там атмосферата е чудесна. Гръцкият събор е много по-голям, защото там живеят много повече каракачани“, споделя Христо.

Тази година с голям успех е протекъл XXVIII Национален събор на каракачаните в България в местността Карандила над Сливен, на който Христо е един от организаторите. По традиция се организира последната събота и неделя на август.

„На събора имаше страшно много хора – споделя Христо. – Такова присъствие аз не помня, откакто съм бил дете. До лифтената станция беше пълно с хора и коли. Тази година за първи път беше пресъздаден каракачански керван от номадското минало на етноса. Беше представено нещо уникално – караване. Участниците влязоха на коне, под музикален съпровод, както едно време старите каракачани са се местили от едно място на друго, с конете си, с чеиза. Всичко беше представено. Отпред керванът беше воден от жена, както е по традиция. Майка ми беше отпред на кервана“, разказва Христо.

Каракачанските състави често участват във фолклорни фестивали у нас и в чужбина, като събора в Рожен например. „Част от нашите хора́ са бавни и достолепни. Повечето мъжки са такива. Има и бързи“, обяснява Христо. Едно време са се изпълнявали автентични песни без инструменти, само с кавал и традиционната дзамара (инструмент подобен на кавала – бел. ред.). Днес са включени повече инструменти и танците са изменени и модернизирани.

През 2016 г. едно случайно направено селфи на Христо печели награда. Снимката е по време на събора в Пертули и отразява преместването на каракачаните от едно място на друго, или така наречените „караваня”. Конкурсът „От Сливен до Пертули – пътуване с фотоапарат и камера“ се организира от Катедра „Етнология“ на Пловдивския университет и Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните по случай 25-годишния юбилей на събора в Карандила. „Публикувах селфито със съответния хаштаг и получих първа награда“, разказва Христо.

Каракачаните, които преди са били номади и са се изхранвали основно от овцевъдство, днес водят по-уседнал начин на живот и пазят и предават от поколение на поколение традициите и обичаите си. Христо е горд, че се включва активно в това: „Винаги когато ходим някъде по участия, правим музейна експозиция и разказваме на хората какво представлява. И винаги научавам по нещо ново. Построява се автентичната каракачанска колиба, или калива, вътре се нареждат едновремешните предмети от бита. Слагат се например кухненските пособия, с които нашите деди са правили сирене, нали основният поминък е бил овцевъдство. Поставят се и манекени със стари носии“.

Макар в носиите на каракачаните да преобладава черният цвят, те са много колоритни. Легенда гласи, че когато Гърция пада под османско робство, Али Паша от Янина казва на местните гърци: „Или ще приемете мюсюлманството, или ще бъдете заколени“. В знак на траур за падналата държава местните гърци изтъкават носиите си черни. Оттам идва и името им – на турски „кара“ е черен, а „чанин“ – беглец, защото хората са избягали от Гърция, когато е паднала под робство.

Традиционното облекло при мъжете включва черен елек и пояс, бяла риза и на кръста силно надиплена бяла фустанела (пола). Женските носии са многослойни: черен вълнен шал, прикрепен с венец и със свободно пуснати долни краища, пъстри калци, бяла риза и силно набрана фуста с широк колан и трапецовидна престилка. Те тежат от 20 до 30 кг. „По-тежки са от мъжките, защото платът е дебел и са много окичени. Боната на главата, която имитира коса, също е много тежка, с венец отпред и отзад плат.

Едно време, когато са нямали много материали, прадедите ни са правили всичко от тежки вълнени платове. Тази традиция продължава. Всеки каракачанин още от раждането си получава изцяло ръчно изработена носия. У нас абсолютно всички в семейството имат. Даже в момента баба ми намери плат и шие носии за бъдещата ми жена и за децата ми. Тя на всички е оставила по една носия. Изработва се много бавно, с месеци, обаче баба може по цял ден да седи и да шие“, обяснява Христо.

Каракачаните са православни християни и много вярващи хора. Кръст има на каливите (колибите) им, на фламбурата (байрака), дори по носиите им. Всички християнски празници се спазват стриктно. „Винаги постим, моите приятели също го правят и възрастните хора ни се радват, че продължаваме и носим вярата в сърцето си. Тя е нещо, което ни крепи и сплотява. Загуби ли се вярата в човека, в Бога и в самите нас, лошо“, споделя Христо. На Рождество Христово при каракачаните е традиция да се коли агне за здраве и да се посрещат гости на тежка трапеза.

Неговите семейни ценности

Роденият в квартал Речица на Сливен Христо е кръстен на дядо си по бащина линия Христо Козаров. „Питал съм го откъде идва фамилията ни, но не знае. Най-вероятно е от човек, който навремето е имал много кози“, обяснява младежът. Трите поколения Козарови живеят заедно и задружно в семейната им къща в Речица. Баща му Щерю Козаров се занимава с пакетаж и търговия на варива, а майка му Елена е счетоводител в семейното предприятие. Сестра му Теодора, която е с 3 години по-голяма от него, е студентка по специалността „Биомедицински науки“ в Лондонския университет „Куин Мери“.

Верен на семейните традиции, Христо учи агрономство, със специалност лозаро-винарство трета година в Аграрния универстет – Пловдив. Председател е на Студенстския съвет на университета. Отскоро е и член на Управителния съвет на Федерацията на каракачаните в България. „Смени се управлението на нашата Федерация, има доста млади хора“, казва той.

Свободното си време той посвещава на песните и танците в ансамбъла, а най-любимото му хоби е градината в семейния им дом в Речица. „Имам райграс, храстчета, цветя и ми доставя голямо удоволствие да се грижа за тях. Дядо ми пък отглежда най-различни животни вкъщи. Напоследък вече държа всичко, което ям, да е домашно“.

Христо е много привързан към града и средата си и е категоричен, че ще остане в Сливен, за да помага в семейния бизнес: „Където и да ходя по фестивали в чужбина, повече от седмица не издържам. Носталгията винаги ме дърпа много силно към България – заради приятелите, семейството, традициите и обичаите. Бих призовал всички млади българи, които следват в чужбина, да се върнат след това. България има нужда от нас, ние сме тези, които ще я развиват“.