Светецът си отиде, за да остане. Сега се завръща спокоен, за да допреброи всички пълни чашки на надеждата. Оставя ги на нас, за да ги пренесем през времето.

И. И.

От редакцията. Наскоро в „Азбукари“ пристигнаха няколко листа, написани на ръка, с това есе. Този текст не е като многото други, които сме получавали, защото идва от затворническата килия.

Година, след като си отиде дядо Добри, все по-често се замислям над много неща, за които хората се караме, а после – страдаме. Търкаме се от злоба за неразделени имоти и непродадена татюва нивичка, делим вилата на морето на осем; обсебени сме от стремеж за надмощие и власт или робуваме до гроб на непостижими идеи. Дядо Добри ни показа една друга проста истина: тази за труда, трудностите и тревогите, или „трите Т-та“, както ги нарече Борето в книгата си.

Тези прости житейски мъдрости съпътстват отначало до сетен край нелекия живот на беловласия мъдрец от Байлово. С „трите Т-та“ той оцелява във времето.

Роден през царщина, живял през соца и потъвал в размисли през прехода, днес той все още стои озадачен пред храма и ни пита: „Къде сте, хора?!“ Три периода – в единство и борба на беззаветен труд, несломими трудности и преглъщани тревоги. С тях дядо Добри надживява всичко и всички, вярвайки в едно: не всичко на този свят е материално, измеримо в лукс или кюлчета благороден метал.

Напоследък разполагам с ценно свободно време и преобръщам поизвехтелите листи на житейската си книга. Сред нея има много недописани страници, които очакват перото на моята ръка. Не е късно, нали? И започвам…

Не съм се замислял например над човешката суета, която блика от всяка ежедневна „цепнатина“. Този душевен „недъг“ – признавам – имам и аз. Спомням си онова налудничаво „припкане“ по моловете, за маркови дрешки, с чиито знаци-запазени марки съм приличал на подвижна реклама. Спомням си как купуването на техника за дома или поредната кола превръщах в еуфория. Следваше подобаващо поливане с приятели и литри алкохол, „давещи“ истеричната ми радост. А за новия телефон – „последен писък“ – да не споменавам. Горкият продавач-консултант, стъжних му живота!

Вещи, вещи, бели, черни, шарени, големи и малки, все „нужни“ и необичайно „полезни“, които превръщат уж изтънелите ни нужди във вещоманство. Шопингът е болест на преялото от излишък модерно общество. О, двадесет и първи век, накъде ме водиш?…

Дядо Добри ми показа една друга истина: на този свят имамного по-стойностни каузи, с които да се живее. Беловласият мъдрец показа своята кауза семпла и дълбоко-мъдра,наречена милосърдие. И аз, и ти, дядо Добре, стояхме изправени. Чакахме. Аз пред мола, ти – пред храма. Аз давах, а ти събираше. Аз разрушавах, ти градеше. Два погледа в различни посоки. Прости, светецо, моето невежество! Вярвам в теб и ти се доверявам.

Всички днес говорят за байловчанина с умиление. Всеки се стреми да изрази позакъснялото си възхищение от примера му; всякой гледа да нареди ниската си фигурка до тази на исполина. Хората лицемерничат; те не са искрени докрай, въпреки кратките проблясъци. И все пак, ореолът на светеца огрява еднакво всички. За всеки от нас е красноречивият пример за скромния и аскетичен живот на българина, който, излагайки себе си на студ и пек, на хули и хвалебствия, издържа изпитанието на живота.

Сега се питам: дали моите изнемощели сили и имитираща воля са съизмерими с неговите, с истинските? Та той е непречупващо твърд, а аз – колебливо-мекушав. Време е да отворя житейската си книга и на недописания лист да хербаризирам мисъл с дълбока значимост: начало на промяната. Беловласият мъдрец ми помогна да разгадая истинския смисъл на тази промяна, като повярвам в доброто, скрито в хорските сърца; обтъка „началото“ в така нужната увереност, без която войнът губи битката; изправи ме на крака с простичката си вяра. Сега имам най-силното оръжие – любовта.

Я, колко хубави неща открих в себе си! Изрових ги от душевния си склад, строих ги като войници и им заповядах: „Правете добро и ще получите добро!“ Подобен е и заветът на дядо Добри. Не бих повярвал в неговата истинност, ако не се беше случила следната случка…

Някога, преди десетина години, един мой познат – Милен – ми поиска пари назаем. Имал остра нужда от тях, на чиято молба се отзовах без да се замисля. Услужих му.

Мина година или две. Животът на двама ни тръгна в различни посоки: Милен замина да живее в чужбина, аз смених адрес и месторабота. Колелото на съдбата се завъртя така, че в един момент аз имах спешна нужда от парична помощ: имах болен родител и предстоеше скъпа операция.

Споделих тревогата си пред друг мой познат, който се оказа познат и на Милен. И дотук разговорът приключи.

Една вечер телефонът ми иззвъня. На дисплея излезе непознат номер с много цифри. Някой звънеше от „дълбините на света“. „Ало!“ – беше Милен. Звънеше ми от Канада. Как ме е открил, не ми каза, но знаеше за проблема с болния ми родител. Нито пътвърдих, нито отрекох. Говорихме за работа, деца, семейства и – „Лека нощ“.

След ден-два получих сума, двойно по-голяма от тази, с която му бях услужил някога. Досетих се: Милен не беше ме забравил.

Ето я протегнатата ръка на дядо Добри: прави добро и то само ще те намери! Моля се още много хора да са я разбрали и записали в житейските си книги. Заръката му е семпла, но осезаема, лесно стига до отворените сърца; след зимата винаги идва пролет, след лошото – очаквано добро. А добрината трябва да бъде пазена, милвана. Тя е истинската свобода на духа, която бори скритите ни бесове и поквара; изкоренява завист, претопява егоизъм. Чрез доброто дадох свобода на душата си, победих губителния час на безнадеждието. Записах и тази заръка на стареца. А вие?

Думи като мир, болест, бедност, измама, злополука – все човешки изпитания – не слизат от своята ежедневна употреба. Медиите все ни тормозят с мрачните си теми. Дядо Добри намери друга ясност, друго по-велико ежедневно призвание: да лекува човешките души от безкрайните болести, сполетели ги измами и нещастия. В безкрайните човешки изпитания мъдрецът от Байлово тръгна да раздава любов, да възвръща надежди. Той разтвори сърцето си, надроби го на безброй късове. И започна да раздава.

Пътят към човешкия храм отдавна бе буренясал, бе потънал в мрак и глухо забвение. Нужно бе някой да го почисти от смъртоносно-горчивите му плевели; да преоткрие пътеката и да я върне на хората.

С костеливите си ръце дядо Добри удари клепалото: започна раздаване на късове доброта. Той събуди спящите в дълбока летаргия хора. Възвестената зора бе в ръката му: малката чашка с дребните парици. С груба, но топла длан той здраво бе стиснал малката „урна“, в чиято „утроба“ сбираше „бюлетините“ от човешките доверчиви сърца. Пазеше зорко своето „имане“. В ръката му бе сбран смисълът на цял един човешки живот.

На кого трябваха тези звънливи сълзи? Колко викове в човешките души щяха да бъдат потушени?

Поредният ремонтиран храм или Божи дом, възкръснал като феникс от пепелищата на историята. А чашката със стотинките ставаше грамада, изрязваше ден след ден от гнилата плът на болното ни общество.

Колко тлен бе изрязана и колко рани зараснаха от двете сухи длани на един единствен човек? В същото време стогодишното му сърце се радваше, биеше вселенски, макар и накроено за хората.

Исус се роди от оборите на страноприемницата и не възропта от произхода си. Дядо Добри се роди в подобна идилия. Носеше цървули от небръсната свинска кожа, които не достигаха за босоногата челяд. Тичането на воля, гоненето на яребички от гнездата или ловенето на кленове по вировете – всичко бе част от ежедневната му „програма“.

А вечер пред синията се събираше цялата семейна „чета“, въоръжена единствено с дървени лъжици и вълчи глад. И дядо Добри не се посрами от произхода си. А ние? Все хленцаме, все болнави и кълнящи; все крием селото у себе си, изгаряйки дървените си лъжици в модерни кварцови фурни без пламък. Все от нещо сме недоволни. А може и така да е, защото не сме имали звездните байловски вечери, опъстрени от хора на жабите; не сме тичали по китните поляни и под безоблачното небе на безгрижното детство. Защото не сме играли задъхващите игри на гоненица, на „магаре“, а сме ослепявали пред лика на монитора, „тичайки“ из пространството на виртуалността. Защото не сме ръфали филии, намазани със свинска мас, сол и лют пипер…

Дядо Добри не обичаше шумните компании. Не даваше интервюта, не обясняваше защо се качва върху течащите покриви на храмовете. Искаше всичко да е потайно тихо, незабележимо. Мълчанието бе неговото злато, а то говореше повече от изречените думи. Кристално чиста умисъл във всяко действие – такова бе неговото безшумно оръжие. А с него стрелецът стреляше точно и уцелваше с дълбоката си хуманност сърцата на дузина, на стотици и хиляди, сърцата на цял един народ.

Дядо Добри стискаше още по-здраво чашката с жълтинките. Времен захват или захват на времето? Често груб, но винаги справедлив; страховито изглеждащ, но благороден – нищо излишно и неразгадано в природната му хармония. Той вървеше уверен и знаеше къде гледа. Прозря в тъмнината чрез нашите очи.

На този свят има и братства. Беловласият бе с хората брат и човек в братствата на вярващите. Бог е вселен в цялата природа и следи за нейното единство. Светецът пред храма бе част от това единство. Със силата на Всевишния успя да ни убеди, че е тук и днес, за да ни обича.

За дядо Добри Бог бе всеки храм и обител, където изповядваше своята религия – милосърдие. Никой не може да ни принуди да сме в единомислие с мъдреца. И той самият не се опита. Нито веднъж не изказа на глас повели; не посочи с пръст укоряващо; не вдигна ръка за закана. Единствено успя да целуне детската ръчица. В този миг не успя да избяга от окото на фотографа. И остана на снимката, завинаги коленичил пред бъдещето на България. На колко ли още е целунал ръце? На кого е успял да подари от своята признателна мъдрост? Пред колко млади хора е превивал старите си и крещящи от болка нозе? На тях и всички нас дядо Добри дари безкрайните си надежди, излъскана до блясък любов; без церемонии, потайно-тихо завеща своята човешка вяра и ни накара да се преоткрием.

Дядо Добре, целувам ти ръка!

Отиде си светецът от Байлово. Колко от нас вече година време забелязват липсващата фигура пред храма? Няма я, нали…?! Остава споменът за българина, за землянина и нераздадената му любов.

Февруарската луна и сега е скрита някъде на топло сред небесната шир. Тъгата й е по-ценна от радостта, защото е истинска, неподправена.

Да поменем светеца от Байлово! Той си отиде, за да остане.

Сега се завръща спокоен, за да допреброи всички пълни чашки на надеждата. Оставя ги на нас, за да ги пренесем през времето, там, където смъртта незаслужено го чакаше…