Необикновената история на духовника просветител отец Боян Саръев, който от близо 30 години връща потомци на насилствено помохамеданчени българи в лоното на християнството.

„Разбира се, че не съм единственият, който връща потомци на насилствено помохамеданчени българи в лоното на християнството. Да, в основата на този процес, който протича в Родопите от четвърт век, съм аз, но това вече се върши и от много други мои братя духовници.

Години наред родопчани са чувствали дискомфорт заради българското си самосъзнание и насила натрапената с огън и ятаган религия. Това е един процес, който, къде по-скрит и мълчалив, къде по-явен и открит, си тече и ще продължава да тече дотогава, докато всички онези, които желаят да се върнат в православната вяра, не го направят.“

„Кръстителя на Родопите“ – така наричат отец Боян Саръев. Необикновена е съдбата му. Роден като българомохамеданин, израсъл е в бедност и мизерия, минал е през поредица от изпитания и болезнени разочарования в тоталитарна България. На 30 години получава просветление, приема Христовата вяра, а на 33 – Христовата възраст – става духовник. Оттогава вече близо 30 години обикаля Родопите и проповядва, обяснява, убеждава, насърчава потомци на насилствено помохамеданчените българи да се върнат в лоното на християнството.

Жълти чал: убийствена болест и мизерия

Боян Симеонов Саръев е роден на 5 май 1956 г. в малкото селце Жълти чал, Кърджалийско (днес – заличено от картата) в семейство на мюсюлмани. Израства в убийствена мизерия. От детството му остава споменът за звън на чанове, дъх на тор, примесен с миризма на суха мащерка и прясно изпечен хляб. Детето със светла като слама коса и лунички по лицето е любопитно и ненаситно за знания.

Като много малък се разболява от страшна болест. „Бил съм на няколко години, не знам точно на колко, но вече съм бил проходил и проговорил. Болестта ме натиска и съм стигнал до положението да изгубя и говора, и ходенето си. Няколко мъчителни месеца съм бил между живота и смъртта и някак съм преживял болестта. Когато тя отшумява, съм започнал наново да казвам думичка по думичка, отново съм прохождал крачка по крачка, подпирайки се по стената“, разказва отецът.

В сънищата си будното лъчезарно дете се вижда ту като художник, ту като артист: „Исках да играя в театър, да рисувам, да пиша. Но трябваше все пак да изляза от Жълти чал, да се измъкна от това ужасно състояние на бедност, на мизерия и непросветеност. И вместо в рисувателно или театрално училище родителите ми ме записаха в милиционерското училище в Стрелча, защото там беше единственото място, където ни учеха, хранеха, обличаха и обуваха безплатно“, спомня си свещеникът.

Стрелча: голямото изпитание за момчето, расло в колиба

Казарменият режим в милиционерското училище в Стрелча е за волното 15-годишното момче като престой в ада: „За мен, доведен от колибите в Родопите, си беше голямо изпитание да оправя под конец легло при положение, че никога не съм спал на легло… Или пък да си лъсна до блясък чепиците аз, който никога преди това не съм носил обувки“.

Следва ново изпитание: командирован е от училището в конния ескадрон на милицията в София за една година: „Тогава това беше едно бойно поделение на МВР. Там бяха и милиционерските коне, и кучетата, и мотоциклетните отряди, и снайперистите“, спомня си отецът.

В ескадрона младежът е потресен от разказите на кавалеристите как са потушавали бунтове на българомохамедани от с. Корница, Благоевградско. От тях му остава покъртителен спомен за дере, по което тече кръвта на жертвите, и за кървавото хоро на победителите.

„Възродителният“ процес: отрезвяване

Когато се завръща в родния си край, е назначен като сержант от патрулно-охранителна служба в Районното управление на МВР – Крумовград. Там го заварва така нареченият Възродителен процес: „Той напълно ме отрезви от всякакви илюзии и от всякакви идеалистични представи за това, че социализмът е някакъв прогресивен строй; че въобще може да има в обществата, независимо какви са те, някаква справедливост. Защото все пак те са нагласени и подредени от човека. А там, където има човек, има винаги несправедливост“, коментира отец Саръев.

Той завършва и школата в Симеоново, след което изживява още по-голяма самота. Страда от пренебрежителното отношение към него заради това, че е помак. Признава, че тогава е имал такива големи духовни терзания, че често е поглеждал към служебния си пистолет с идеята да си отиде от този несправедлив и несъвършен свят. „Бях изпаднал в тежка депресия в резултат на безизходицата. Не виждах никакъв изход нито в работата си, нито в обществото. Бях напълно изтощен психически от тия безумия, които се вършеха по време на Възродителния процес. Пък и самата система на МВР, на държавата, наричаща се социалистическа, ме отчайваше“, споделя свещеникът.

Божието знамение и просветление

Когато е на 30, идва голямото знамение и просветление: „Яви ми се Бог и ми каза да вървя след него, че той е пътят, че той е истината и животът. И че има изход. Тогава напуснах системата на МВР и трябваше да си изкарвам хляба с тежък физически труд – селскостопанска работа, въпреки висшето ми образование. Беше къртовски труд, но за пръв път почувствах, че душата ми се възражда, и за пръв път бях свободен и независим, бях човек. А после се прехвърлих в машиностроенето – в завод „Електрон“. Това бяха най-хубавите ми години. Редовно ходех на службите в храм „Св. Георги Победоносец“, сприятелих се с певеца на църквата дядо Никола Ламбев. Той откри пред мен чудния свят на вярата и ме запозна със Светото писание. Четях много религиозна литература и се подготвях за духовник“.

През май 1990 г. Боян Саръев е ръкоположен за дякон, а на Илинден в храма „Свети Панталеймон“ в Хисаря – за свещеник. Същата есен е въдворен в църквата „Св. Успение Богородично“ в Гледка, малко селце, сега квартал на Кърджали. И вече 28 години е свещеник в този храм.

Първата масова кръщавка

Отец Саръев споделя, че винаги е усещал, че ще бъде личност, че ще направи нещо значимо, и че Бог го подготвя за някаква мисия. Тя започва на 18 април 1990 г., когато основава Движението за християнство и прогрес „Свети Йоан Предтеча“, с основна цел да върне в християнската вяра потомците на ислямизираните българи. „Още преди демократичните промени имах тази идея. Но едва през 1990 г. това стана практически възможно. С основаването на движението се започна едно обикаляне по селата в Родопите и работа сред хората. И след една година, на 18 май 1991 г. беше извършена първата масова кръщенка на 100 души българомохамедани от всички краища на Родопите“, разказва духовникът.

Отец Саръев никога няма да забрави този ден: „До последния момент се притеснявах дали хората няма да се изплашат и да не дойдат. Седях на тревата в двора на храма и чувствах, че ще се пръсна от напрежение. Час по час се оглеждах – улицата беше пуста. Съзнавах колко е трудно да се вземе такова решение. Беше първата крачка… Минути преди определения час обаче се случи чудо: пред храма започнаха да прииждат и спират коли. От тях излизаха празнично облечени хора: жените с най-хубавите си копринени рокли, мъжете с костюми… Някои вече си бяха сложили кръстчета. Не мога да ви опиша какво изпитах в този момент…  Дворът на храма се изпълни с весел глъч, а сърцето ми се отпусна. Вече с олекнало сърце и с едва сдържан възторг в храма изрекох спасителните думи: „Кръщават се Божиите раби Момчил, Ралица, Огнян, Севда, Илица…“.

Отец Саръев започва с индивидуални и масови кръщенета в Кърджалийско, Крумовградско, Ивайловградско, а по-късно и в Централните Родопи. Междувременно със средства изключително от дарители (в това число и с труд на мюсюлмани) изгражда православното духовно средище „Св. Успение Богородично“. Днес то служи като просветителски център за подготовка на млади свещеници и като стожер на християнството в Родопите. В манастира се намира единствената в България частица от Светия кръст, а също и мощи на други светци, открити при разкопки и подарени на „Св. Успение Богородично“ от археолога Николай Овчаров.

Храмовият комплекс „Св. Успение Богородично“ в кв. Гледка в Кърджали е един от най-мощните духовни центрове у нас. Построен е по инициатива на отец Боян Саръев и изцяло със средствата на дарители. В обучителния му център се преподават часове по вероучение, калиграфия, иконография, църковно пеене, компютри. Има и неделно училище, конферентна зала и библиотека.

Духът не се измерва в метри, кубици или литри

Своя необикновен живот и пътя от мрака към просветлението на Бога отец Боян Саръев описа в автобиографичната си книга „Гласът на викащия в пустинята“, която излиза през 1996 г.

Днес денят му започва и завършва по обичайния начин – с богослужение в храма „Св. Успение Богородично“ в квартал Гледка в Кърджали. Останалата част от деня най-често посвещава на Светите тайнства – бракосъчетания, кръщенета. Ходи и на погребения и помени. „Опитвам се да намеря време и да чета, да отделям внимание и на семейството си. Попадията Красимира е добре, помага ми много“, споделя той. Дъщеря му завършва модерната специалност генно инженерство, а синът му тръгва по неговите стъпки, като се записва в духовната семинария.

Отец Саръев не е броил хората, които чрез него са се върнали обратно в лоното на християнството. Уточнява, че са хиляди, но „бройката няма значение. Духът не може да бъде измерен в метри, кубици, или в литри. Това е духовност, която протича във времето и в пространството и си има свой живот“.

Колкото до последователите, отецът уточнява, че много негови събратя кръщават мюсюлмани, но като служебно задължение – само когато те заявят желание. „Но не да тръгне някой да проповядва и убеждава от къща на къща и в планината от махала на махала. В този смисъл все още съм сам, да“, признава Кръстителя.

За широката си благотворителна, образователна и мисионерска дейност отец Боян Саръев е номиниран с 3 почетни отличия за обществена дейност и включен от Американския биографичен институт в списъка с 500-те най влиятелни личности в света.

Къса се жива плът от снагата на българския народ

От години той изследва потомците на българомохамеданите и е категоричен: „Те са си българи, нито повече, нито по-малко от всички останали. Но за да уточним за какво става въпрос, аз ги наричам потомци на българо-мохамеданите. Те не са българо-мохамедани. Има сред тях, разбира се, хора, които държат на исляма и на умопомраченото си самосъзнание, че не са българи. Даже някои от тях се турчеят.

Те са три категории. Има някои крайни, фанатизирани хора, стигнали до дълбоко умопомрачение, и без да знаят една турска дума, се определят като турци. Те са повече в Западните Родопи. Друга част са хора с българско самосъзнание, които казват: „Да, българи сме, но мохамедани“.

Има и една немалка част, обикновено по-младите хора, които казват: „Да, ние сме българи, не ни трябва мюсюлманска религия и се връщаме към християнството“. И си протича този процес. В Родопите все още го има това явление: по-старите хора да се противопоставят на решението на своите деца да се върнат към християнството. Когато говорим за помохамеданчените българи, не може да правим каквито и да било обобщения. Във всяко село мислят по различен начин. Дори в рамките на едно село хората от горната и долната махала мислят по различен начин.

Но за съжаление много силно се работи за онези хора с чуждото самосъзнание. Много власт, много бизнес, много пари се наливат именно с тази идея тези хора да бъдат напълно отчуждени от българския си корен и да бъдат противопоставяни на останалата част от българския народ. В крайна сметка се къса жива плът от снагата на българския народ…“

Преселение на народите?

„Това велико така наречено преселение на Изтока към Запада под формата на бежански потоци е твърде шокиращо и твърде мащабно и може би даже не е очаквано от никого доскоро. Един процес, който трудно може да бъде обяснен само с това, че бежанците бягат от войната. Война се води в Сирия, разбира се, но на 5 или 6 души се пада един сириец, всички останали са от други арабски страни.

Прави ми впечатление, че всички те са хора задоволени, имат необходимите средства, пари, за да се населят на Запад. Прави впечатление също, че всички те имат конкретни адреси в Германия, Швеция или в някои други заможни европейски държави. Заминават не просто слепешката, в панически бяг от войната, а целенасочено и конкретно. Това ме води на мисълта, че тук става въпрос за един организиран и целенасочен процес за завладяване на Европа от исляма, религия, която от своето зараждане има тенценции за световно господство. И понеже това господство не може да бъде наложено с огън и ятаган, както е ставало преди през вековете, сега се случва с това напористо нашествие на мюсюлмани в Европа.

Тези хора живеят, затворени в анклави, налагат си своята култура в средата, в която живеят, нищо не приемат от европейската култура и цивилизация, освен материалното благополучие, освен материалните блага. Като имаме предвид и факта, че във всяко семейство се раждат по 10-12-18 деца, това означава, че след 10, 15 или 20 години Европа съвсем ще изгуби своя европейски и християнски облик и ще стане всичко друго, но не и християнска Европа.“

Какво да се прави?

„Не мисля, че ние, православните християни и в частност духовните водачи можем да направим нещо кой знае какво резултатно и конкретно. Това е един глобален световен процес, с който трудно се справят, или пък не искат да се справят, нито Русия, нито Европейският съюз, нито Съединените щати.

Това е процес, който има няколко цели: първо, дестабилизация на Европа и на света, налагане на исляма и в крайна сметка разрушаването на световната и европейска в частност цивилизация и култура; връщането на света и на европейската културна цивилизация векове назад и налагането на една религия, за която човешкият живот няма никаква стойност! Говоря естествено за крайните крила в исляма, за ислямския тероризъм, който надъхва млади момчета и момичета да се самовзривяват, като убиват невинни хора около себе си.“

Мисията му – още по-ценна днес

„Разбира се, като всеки нормален и здравомислещ човек, не мога да спя спокойно днес. Тези събития би трябвало да тревожат душата на всеки честен и нормален човек. Защото това, което става, е страшно и за съжаление то прие световни мащаби и разрушава устоите не само на Европа, но и на целия свят. И не може един човек, който мисли за съдбата на човешката култура и цивилизация, да не е притеснен от това как цели потоци мюсюлмани се преселват от Изток на Запад.

Разбира се, давам си сметка, че в такива дни моята мисия става още по-ценна и всичко, което съм казвал и вършил, ще придобие смисъл на пророчества в бъдеще време. Но за съжаление нито тогава, нито сега, нито в бъдеще някой ще се съобрази. Тези, които държат лостовете на властта, духовна или светска, имат за цел единствено и само лично материално благополучие и заграбване на повече и повече материални блага. Не ги интересува нито бъдещето на света, нито конкретно на България или на християнството.“

Дали тези негови смело изразени и категорични позиции спрямо мюсюлманите не му създават все повече врагове и има ли опасност за живота му? „Който не е готов да умре, значи вече е мъртъв“, обича да казва отец Саръев. Колкото до заплахите за живота му, казва: „Нищо не мога да направя. Аз съм това, което съм благодарение на факта, че говоря истината и правя това, което трябва да се прави, а не в резултат на демагогия и празнословие. Охрана? Е, то ако Господ не пази човека, никой не е в състояние да го опази. Така че нека Господ да пази мен и семейството ми от човеците“.

Религията не е за слабите, а за силните

Българинът е свикнал да ходи на църква само когато е болен или в беда. Отец Саръев обаче припомня азбучната истина в богословската мисъл и теория: „Вярата не е за слаби хора, за хора колебливи, в апатия и униние. Вярата е за хора, които са силни, имат характер, които умеят да преодоляват всички затруднения. И разбира се, вярата е за хора с чисто сърце и чиста душа. Защото само с очите на сърцето, и то на чистото сърце, човек може да съзре Бога, да го види, да го проумее и да се възползва от цялата благодат, която Бог излива с пълни шепи върху човек, който търси Божията помощ и който вярва в него.

Безверието е безумие, в Светото писание е казано: „И рече безумецът в сърцето си: „Няма Бог!“. Неверието, атеизмът, бездуховността са равносилни на безумие и на лудост. Човек наистина трябва да е пълен безумец и без всякакъв разсъдък да не може да види ако не пряко Бога, защото Бог е невидим за очите ни, но да го открие в делата Божии, които са толкова съвършено устроени около нас. И самите ние сме продукт на Божието творение, и то съвършено сътворени. Но понеже сме със свободна воля, имаме право да избираме, и затова живеем неразумно и изглеждаме в собствените си очи и в очите на околните несъвършени и неразумни. И това идва в резултат именно на злоупотребата със свободната воля.“

Неразумният живот – най-голямото безумие

„Най-голямото безумие на съвременното човечество е всъщност неразумният живот, който водим. Но това пак е в резултат на безверието, на бездуховността, на липсата на вяра и упование в Бога. Така се стига до обезценяването на човешкия живот. Вие виждате как непрекъснато се налага твърдението, че човешкият живот няма никаква стойност. Хора гинат непрекъснато по пътищата. В Сирия се води война, на открити фронтови линии воюват един срещу друг много хора, но няма толкова умрели и ранени, колкото при пътните транспортни произшествия. Това говори не само за бездуховност, безбожие, безгрижие; човешкият живот до такава степен е девалвирал, че вече няма почти никаква стойност. Това в крайна сметка пак е резултат от непрекъснатото отдалечаване на съвременния цивилизован човек от Бога и от вярата.“