Авторът на „История славянобългарска“ Паисий Хилендарски е бил висок, рус и синеок мъж, разкрива писателката в новоизлязлата си книга „Безмълвие“.

Неда Антонова е родена в с. Николаево, Плевенска област. Завършила е Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец“.

Автор е на тетралогия исторически романи „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“; на трилогия за юноши: „Обичам те, вълк“, „Вълк на покрива“, „Разбивачи на касички“, на романите „Вино и молитви“, „Вино и сафари“ и др., както и на няколко пиеси.

През последните години излиза трилогията ѝ „Възкресените: „Царица Елеонора Българска“, „Съвършената Преподобна Стойна“ и „Неговата любима“ – за любовта на Ботев и жена му Венета, а през 2017 г. и романът ѝ „Любовта и смъртта на първия след Бога“ – за Васил Левски. Тази година в издателска къща „Хермес” излезе от печат романът й „Безмълвие“ – греховната младост на Паисий Хилендарски“, чийто тираж беше изчерпан за по-малко от месец.

Някои нейни книги са преведени на френски, руски, чешки, полски език. Признатата като жив класик на българската историческа проза е носител на много литературни отличия. Тя е единствената жена, удостоена с наградата „Златен меч“ – за най-добър разказ. Живее със семейството си в Търговище.

Госпожо Антонова, казвате, че „за Паисий Хилендарски се знае всъщност много – написал е „История славянобългарска“ – какво повече е нужно?“. Но кое Ви вдъхнови да напишете книга за една от най-важните личности в нашата история?

Докато проучвах материалите, свързани с личността на отец Паисий, се убедих, че едва ли има друга историческа личност, за която да се знае толкова много. Защото като кажеш „Той е написал „История славянобългарска”, това значи да кажеш всичко. Делото на Отеца изчерпва необходимостта от каквато и да е друга информация за нeговата личност. То е като, ако например кажеш връх Мусала – не е нужно да добавяш подробностите висок, непоклатим и вечен.

Хората обикновено се интересуват как Паисий е създал Историята, а Вие решавате да се насочите към ранните му години – до момента, в който той започва да пише Историята. Защо? С какво Ви привлече този период от живота му?

От разговори с писатели, а и от скромния си авторски опит знам, че като творчески момент писането е малко по-лесно от предварителното изграждане на замисъла: конструирането на сюжета, постигане на усещането за неговия ритъм, интуитивно долавяне на механизма, който движи сюжетното действие… Пък и в случая, за който става дума, цялостната мисловна и житейска дейност на историка-възрожденец е много по-важна от нейното по-късно ословесяване.

Интересно ми беше да проследя духовния път на един буден млад човек, роден и израснал в години на духовен здрач, безвремие, интелектуална слепота и робско битие…. Така частният случай маркира пътя, характерен за всяко надхвърлило времето си откритие. Как възниква необходимостта от осмисляне на битието, как се събужда чувството за историчност, съзнанието за еволюционния път в развитието на човечеството… Какви политически, исторически и битови обстоятелства биха могли да провокират импулса да съградиш отново нещо, за което знаеш, че го е имало, но за него свидетелстват само легендите и преданията, откъслечни народни песни и отделни думи, чийто смисъл е отдавна забравен…Този психологически и духовен процес ме интересуваше повече, отколкото начина, по който Паисий описва историческите събития.

Оказва се, че „един монах тъмен, непознат и бледен“, както Вазов описва Паисий, в живота е бил висок, рус и синеок мъж. Как стигнахте до този толкова жив образ?

Физическият образ на младия Паисий е обрисуван с няколко щриха в кратко народно предание, което акад. Петър Динеков цитира. Странното беше, че така щрихиран, този образ напълно съвпадаше с моето вътрешно усещане за младия Петър Баанов – мирското име на Отеца – и го приех като окончателен и най-правдоподобен.

Този образ внася нов колорит и напомня образа на Васил Левски. Това случайно ли е?

– Битието на Апостола до голяма степен напомня това на Паисий, но поставено в условията на едно ново време. Ако Паисий е началото на българското освестяване и възраждане, Левски е неговата най-висока проява. Двамата ми приличат на клони, избуяли от един и същ корен.

В началото на романа загатвате за един негов грях, като в края става ясно, че не го е извършил. Дали това е причината да поеме по друг път – не просто да се замонаши, но и да остане в историята, като създаде „История славянобългарска“?

Когато говорим за личността на Паисий Хилендарски в нейната историческа истинност и за образа на главния герой в романа „Безмълвие”, нужно е да имаме предвид, че това са два паралелни свята – единият е исторически съществувалият, а другият е фикционална негова проекция – предполагаем, хипотетичен. Иначе предложеният текст нямаше да се именува роман, а научно изследване или просто биография.

За целите на художествения разказ в сюжета трябваше да бъдат въведени герои и събития, които може и да не са съществували в действителност, важното е, че не е изключено те да са били възможни. И в романовия текст, както и в личния живот на всеки от нас съществуват фактори, чието възникване ние отначало не можем да си обясним, но в края на живота си разбираме, че те са били обвързани чрез важна причинно-следствена връзка с бъдещи събития, определящи и смисъла на същия този наш живот.

И в случая с Паисий е така: той не е станал търговец, обстоятелствата го принуждават да се замонаши, но точно това – тишината в манастира, осигурените храна, покрив и творческа самота – са се оказали необходимите условия за творческия труд при написване на Историята.

До каква степен събитията в романа са представени с документална точност? Все пак „Безмълвие“ е художествена творба, макар и на историческа тема?

Отговорът на този въпрос е кратък. В нашата работа – историческата художествена проза – има един неписан, но действащ закон: „Като нямаше кой да ми каже как е било, разказах го, както мислех, че е било.” Което в никакъв случай не прави разказа произволен.

Автор сте на над 20 романа, сред които с особено голям интерес от читателите се приема книгата „Съвършената. Преподобна Стойна, неканоничната светица“. С какво Ви привлече този образ и защо я нарекохте „Съвършената“?

Стойна е била необикновена личност и ако е била грамотна и е можела да остави писмен разказ за усещанията и преживяванията си, тя днес би била равнопоставена с известните световни магове Нострадамус, Тереза Авилска, Волф Месинг или Кейси. Целият й начин на живот в максимална степен повтаря типа битие, характерен за богомилите. А най-добрите сред тях са били отличавани с титлата „Съвършен”.

Завършили сте Института за култура в Санкт Петербург, работили сте като журналист, писали сте и разкази, пиеси, стихове, есета. Кое Ви подтикна да се насочите към един от най-трудните жанрове – историческа проза и представянето на значими имена от историята ни?

Разбира се на първо място ми повлияха народните приказки, после разказите на моя прадядо, който в младостта си е строил мост над река Мисисипи като гастарбайтер в Америка, спомените на дядо ми – кавалерист в Първата световна война и на баща ми – артилерист във Втората…А и годините на моето детство бяха трудни: войната, колективизацията, равенството в беднотията и в мисленето… И единственото убежище за ума и духа беше миналото. Това беше причината още в младостта си да се ориентирам към интерпретация на историческите събития.

Знаменателно е, че за по-малко от месец тиражът на книгата „Безмълвие“ е изчерпан. За какво говори това – за ново Възраждане на духа у българите?

Не съм читател на този роман и, честно казано, не знам с какво той привлече интереса на публиката. Но в едно съм дълбоко убедена и често го повтарям: ” Всеки народ е дете и той обича да чете книги, в които самият е главен герой.”

Много хора говорят за стоицизма на българския народ в години на големи изпитания, казват го и сега. Възможно ли е според Вас, която познавате много по-добре историята ни, това изпитание с коронавируса да доведе до ново Възраждане – на духа, на изконните ценности?

Възможен е и подобен вариант, но е малко вероятен. Събитието коронавирус, макар наричано пандемия, не беше едно и също за бедния работник, който остана три месеца без работа, и мастития бизнесмен, който използва мътната вода за богат улов. До нищо добро няма да доведе това инсценирано, както по всичко личи, събитие, но едно е ясно: от всички бедствия – природни или политически – най-тежко страда народът.

Ето, Вие разказвате върху каква славна история сме „стъпили“, какви изключителни хора са живели преди нас. Защо ни е толкова трудно да се преборим с нихилизма и ниското си самочувствие като нация?

Причините са много и една от тях все по-мъчително я усещаме при излизането ни извън страната. Липсва взаимност между нашия народ и останалите народи. Ние тук ги посрещаме като скъпи гости, нещо, което е в нашата национална традиция, а отидем ли там, те не дават вид, че ни забелязват. И винаги е било така.

По времето на Паисий българинът – търговец във Виена, е трябвало да се представя като „османски поданик, грък.” Никой не е знаел за съществуването на българския етнос. Петстотин години. Според любителите на черния хумор щели да ни бъдат нужни следващи петстотин години, за да се освободи българската психика от нанесените й поражения.

Какво може да ни обедини като национална кауза, като национален идеал днес?

Почтен труд, упование в православната вяра и всеобща справедливост чрез равенство пред закона!