Когато се хванем на хорото, попадаме в друг космос, казва етномузикологът от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН.

Доц. Д-р Веселка Тончева от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей  към БАН е в журито на конкурса за носии „Обичам България“, който ще се проведе в рамките на световния мост „Пробуждане с хоро“.

Единственият по рода си празник на народните танци няма как да мине без професионално и експертно оценяване на красотата и неповторимостта на българската народна носия. Заедно с доц. Тончева в компетентното жури ще се включат Магдалена Петрова от „Български шевици“ – Добрич и дизайнерът Райна Ганчева. Те ще следят и оценяват уникалността и най-вече автентичността на народните ни носии. Ще бъдат отличени победители в 3 категории – мъжка, дамска и детска носия. Всеки от победителите ще получи лична, професионална фотосесия със своята носия, за да запази спомена за преживяното и за поколенията си. В конкурса могат да участват всички дошли на неповториямия спектакъл „Пробуждане с хоро“ на 3 март в 12 часа в парка Заимов.

Госпожо Тончева, какви бяха мотивите ви да приемете поканата на „Сдружение Азбукари“ да участвате в журито за носия на инициативата „Пробуждане с хоро“?

Приех да участвам като жури в тази интересна и смислена инициатива за най-автентична, най-истинска, най-близка до традицията носия, тъй като за мен, като учен и изследовател от БАН е много важна традицията такава, каквато ние я изследваме и се опитваме да съхраняваме. Защото обикаляйки България аз съм виждала не една и две уникални и прекрасни български носии, които хората са запазили в домовете си.

За мен идеята за едно такова съчетаване на българската традиция и националния празник е добра, защото хората обичат да празнуват. Те могат да усетят празника истински именно чрез хорото, което е традиционно, събира хората и ги консолидира. То има много силна енергия в тази своя кръгла или виеща се форма. И в двата случая българските етнохореолози, изследователите на нашите танци ,обясняват, че кръглата форма е свързана със слънцето, със затваряне на енергии, с изчистване на пространство. От друга страна пък, виещата се форма, която присъства много често в пролетните хора, е своеобразна имитация на развиването на природата, символ е на предстоящата пролет и на безкрайното повторение на сезоните.

Хорото, а и музиката и пеенето, въобще чудесно е да се отбележи празника чрез българския музикален фолклор. Така хората се усещат и повече българи, преживяват традицията, хващайки се на хоро, наслаждавайки се на музиката и песните.

Аз самата имах носия от дете, участвах във всякакви празници, играх в ансамбъл. Но когато разговарях със специалисти по носиите, открих, че е много важно когато човек си прави носия, тя да бъде от главата до петите с елементи от съответната етнографска област. Това много хора не го знаят.

В едни други години, през социалистическия период са изработвани носии за читалища и ансамбли, къде по-близки до традицията, къде не толкова, някъде по-стилизирано, някъде съвсем а ла „Балкантурист“. През последните години обаче аз забелязвам интерес да се търси изворът, традиционния вид на носията от съответния регион, че даже и от съответното село или група села.

Аз не съм специалист по носии, а по музикален фолклор, но неизбежно се сблъсквам и с тази част от българското наследство и култура и това се случва най-често когато съм част от журито на различни фолклорни събори, фестивали, надпявания из България.

В последните години се наблюдава бум на подобни събития – множество селища в България си създадоха свои фестивали и събори с различна насоченост – за автентичен фолклор, за танци, за обработен фолклор и пр., роди се дори фестивал на фолклорната носия в Жеравна. Там всички задължително са облечени в носии и дори нямат право да влязат, ако не спазят това условие.Аз наблюдавам много разнообразни носии в теренните си проучвания в България, но и когато бабите пеят на сцената. Освен, че оценяваме автентичността на изпълняваното, защото днес медиите са много силен фактор за навлизане и на авторски песни във фолклорния репертоар, ние неизбежно отбелязваме и автентичността на носиите. Нерядко това е облекло, извадено от раклите и слава Богу, че е съхранено. Защото има места в България, където в едно цяло село не може да се събере една пълна носия. Тя има все пак множество елементи и всички те имат своето значение в цялостната композиция на костюма. Казвате, че не сте осъзнавали колко е важно всички елементи от носията да са от съответния регион, но мога да ви уверя, че в днес хората все повече се интересуват и търсят оригиналните модели тъкмо от своя край и родно място.

Във Фонд „Костюми“ в Националния етнографския музей, който е част от ИЕФЕМ – БАН, се съхраняват 55 хиляди елементи от носии. Този музей съществува като самостоятелен от 1906 г. и колекциите му са събирани вече над 110 години. Към музейните специалисти се обръщат хора, които искат да си ушият носия, но да е истинска и автентична, да е такава, каквато са я носили бабите, че и прабабите им на делник, на празник, на жътва, зиме и лете.

Костюмът за празник винаги е по-пъстър, по-богат, с по-ярки цветове. Невестинската носия също е една от най-красивите. Хубаво е, че все повече хора проявяват интерес и искрено се надявам, че на инициативата „Пробуждане с хоро“ ще дойдат хора, облечени с носии, ще участват в конкурса и за тях това ще е едно празнично преживяване.

В моето семейство например има съхранени носии и от двете ми баби и това е дело на майка ми доста преди да започна да се занимавам с етнология и фолклор. Има домове, в които това е ценност и се надявам повече хора да гледат на носиите си по този начин. Дано тази традиция да не е изгубена, защото е имало години, в които запазването на този елемент от културата ни не е било толкова важно. Хора са ги изхвърляли, подарявали или разпродавали за нищожни суми, а сега им се иска да имат своята наследствена носия, но нея вече я няма. Затова могат да се обърнат към специалистите и да си направят нова.

Усещането да си в носия е различно, всички го казват…

Да, така е. Ние „излизаме“ от нашите цивилни дрехи и се превръщаме в нещо друго. Искрено вярвам, че е така, защото много пъти съм обличала носии, включително като обикалям различни селища в България и на Балканите. Записвайки песни, календарна и семейна обредност, житейски истории и т.н. винаги с моите събеседници стигаме и до носията. И ако бабата в селото, в което съм отишла, има носия, тя непременно ми я показва, обяснява ми отделните й елементи, непременно иска да ме облече, за да се видя колко е хубава тяхната носия.

Всички са убедени, че носията на тяхното село или край е най-красива и уникална. Когато облече носия, човек започва да се усеща и по-празнично, и по-различно, сякаш се пренася в някакъв друг свят, в друго време. Днес ние живеем в едно наистина много динамично време, обличаме се официално, спортно или удобно. Но носията някак ни отпраща на друго място, особено когато се хванем и на хорото, тогава усещането е за друг космос.

Какво е вашето обяснение като специалист етномузиколог защо българката, облечена в носия, е по-красива, излъчва нещо друго?

Едва ли има научно обяснение за това, но българката в традиционно облекло е действително много красива. Българките са хубави жени, дори облечени в модерни дрехи, но в обличането в носия наистина има нещо много специално. Може би жената в носия изглежда по-хубава, защото това е нещо присъщо за нея. То е част от нашия дух, от нашето минало и наследство, нещо, което векове наред е било част от всекидневието и празника на българката.

Освен това, носията, с всичките й елементи, носи символика и някакви послания. Като започнем от шевиците, в които има соларни символи и предпазни знаци. Знаете, че шевицата се разполага около шията и пазвата на жената, на ръкавите, отдолу на края на ризата. Тя предпазва от „лоши очи“ и урочасване, от вредоносни сили, от всичко неблагоприятно, което може да ни връхлети, тя  е апотропейна, т.е. прогонваща злото.

В цветово отношение силно присъстващ е червеният цвят  – това е не само цветът на живота, на кръвта, на оплодителното начало, но той привлича добрата енергия, както бихме казали днес. Българските носии се отличават с особено богатство в различните етнографски области или региони. Чужденците, изкушени да наблюдават и изследват нашия фолклор и традиции, са силно привлечени от именно от богатството и многообразието. Отбелязват го и това няма как да не бъде забелязано на фона на някои средноевропейски държави, където елементите на фолклора са…

Доста по-семпли…

Вземете само едни пафти, някъде наричани и чапрази. Има ги в различни размери, но по-важното е, че тях е събран цял отделен свят! В тях можете да видите слънца, елени, змейове, змии, птици, цветя и други флорални мотиви, те илюстрират митологичното мислене на българина. Освен, че естетически са изключително издържани, те имат и предпазваща функция. Във фонд „Накити“ на Националния етнографски музей има уникални образци – филигранни, позлатени, със седеф или други полускъпоценни камъни… А всъщност това е нещо, което се е носело ако не всекидневно, то поне празнично, и е било част от битието на българската жена.

На съвременния човек му е трудно да повярва, че има някаква магия в тези носии, защото не вярва в наричания. Когато нашите прабаби са бродирали тези шевици, са вплитали в тях определени пожелания. Всичко това днес ни се струва като нещо свръхестествено.

Да, изглежда ни като друго мислене, което ние, за съжаление, май сме изгубили. Сега сме твърде рационални, твърде прагматични, твърде заети, живеем динамично, не вярваме в „бабините деветини“.

Ако човек обаче наистина се интересува, може да почерпи информация от множеството изследвания, публикувани от български учени. Ние всъщност разполагаме с огромно наследство – архиви, поредица от сборници за народни умотворения, в които има уникални неща, записани през 1891 г. до днес, над 60 тома е тази поредица. При желание човек може да се потопи в този свят, да прочете, да научи, да разбере какви символики, послания, наричания, благопожелания и т.н. са знаели и употребявали нашите предци. Вече споменах, че всичко, което се е правило в традиционната култура, е било с добри пожелания – облекло, обредност, действия, обредни предмети, наричания, магии…

Тази позитивна енергия и това пожелаване всъщност е причината за случването. Точно тази вяра и тези представи са особено ценни, защото нашите прабаби те са живели в тази култура. А ние сега се опитваме да се научим на нея, да я разгадаем, да вникнем в нея и да разберем къде е нейната сила. Но малко или много сме се откъснали от нея.

Въпреки това, аз по всякакъв начин поощрявам желанието на хората да научат нещо, да направят нещо и да се опитат да го преживеят; да се опитат да си представят, че истински вярват в това пожелание и че то е като заклинание, че ако ние сега си пожелаем здраве и една пълноценна, благодатна, много плодородна година, тя ще ни се случи. Защото вярата е много голяма част от сбъдването.

Някои съвременни изследователи на позитивното мислене в психологически план ни казват същото, а ние го имаме в нашата култура. Нашите баби са наричали благопожелание с убедеността, че то ще се случи. И то е ставало.

Възможно е и ние да преживяваме традицията. И не само чрез това да се обличаме в носия, а да правим нещо вкъщи на празници. Например вие знаете ли, че когато ставате от трапезата на Бъдни вечер, трябва да ходите приведени?

Не, не знаех.

Това е имитативна магия. Така имитираме приведените класове и дърветата, отрупани с плод, т.е. имитираме това, което искаме да ни се случи през следващата година, защото Бъдни вечер е преходното време между едната и другата година. Ето едно съвсем просто нещо, което нашите баби са правили, защото са вярвали, че така привличат плодородието.

Откога открихте у себе си желанието да се занимавате с изследване на културното ни наследство?

Моите баби бяха градска и селска. Градската беше в Плевен, където съм родена, там завърших музикалното училище. Градската ми баба харесваше стари градски песни, но в родното село на баща ми – Ъглен съм прекарвала летата си и там съм срещнала селската култура. Там имаше духов оркестър за сватби и погребение от много ранна възраст съм слушала неговите изпълнения. Малко след прохождането си съм се научила да играя хора. С моята сестра ходехме да гледаме селските сватби и се хващахме до булката, защото сватбите тогава, преди 35-40 години, бяха публични, на мегдана се играеше хоро, разпъваха се трапези на улицата.

Завърших музикалното училище в Плевен, сега е училище по изкуствата, със специалност акордеон, но там не свирех народна музика. Не съм импровизатор както много мои съученици, които свиреха народна музика със затворени очи. Но въпреки това съм имала отношение към фолклора.

Написахте и биографичната книга „Фолклористът Николай Кауфман“.

Написах я за неговата 80-годишнина през 2005 г., светла да е паметта му, напусна ни миналата година. Искаше ми се да събера в една книга всичко, което той е направил, защото творчеството му е огромно и основополагащо за българската музикална фолклористика. Интересното е, че написах книгата за 80-годишнината на моя учител, но той продължи да работи почти до края на живота си, отиде си на 92 години. Казвам му: „Академик Кауфман, в книгата ми ги няма нещата, които написахте през последните години“. А той се засмя: „Веселке, за 100-годишнината ми ще напишеш нова книга“. Имаше много свежо чувство за хумор. Много дължа на него и на съпругата му проф. Димитрина Кауфман, която пък беше научен ръководител на докторската ми дисертация в БАН.

Занимавала сте се с много интересни и важни теми като изследовател. Българите в Албания още са ви благодарни, че им помогнахте в това през 2017 г. правителството на страната да ги признае като официално малцинство.

Не знам дали съм помогнала, по-скоро съм свършила това, което мога като изследовател на фолклора. От 2007 г. работя изследователски в Албания, участвам в експедиции, благодарение на спелеолози, които също правеха проучвания там. Покани ме г-н Алексей Жалов, тогава беше заместник-председател на Българската федерация по спелеология, за което съм мо много благодарна, защото това бяха едни почти непознати общности в България, за които обаче трябваше да се говори. Работила съм в регионите, в които има останали наши сънародници след Балканските войни – Голо Бърдо, Гора и Мала Преспа.

В 3 книги се опитах да разкажа за техния начин на живот, традиции, вярвания, самоопределяне и идентичност. През всичките тези 10 години до 2017-та работих по тази тема. Получих подкрепата на Държавната агенция за българите в чужбина, чиято политика е насочена именно към тези българи.

Всичко, което съм направила, е било с цел повече хора у нас да научат, че има стотици хора в Албания, които се самоопределят като българи и търсят връзката с родината си.

Писах книги, статии, правих филми, изнасях лекции, аз съм учен, а не политик и това, което съм правила, е било да алармирам, да разказвам, да донасям нова и свежа информация от тези хора. И мисля, че това също е имало значение за този политически акт – официалното признаване на българското малцинство в Албания.

Някои от политиците, като например евродепутатът Андрей Ковачев, са познавали моите текстове, водили са разговори с мен за това, какво и как може да се направи, как живеят тези хора. Етнологът може да бъде в помощ на политика, ако политикът си даде сметка какво откриваме и знаем ние. Защото ние набавяме човешкото знание за наследството, духа, мисленето, живота на тези хора, за това, което са преживели по времето на режима на Енвер ходжа, и то не по свой избор.

Те са попаднали в тази държава и са живели по нейните правила. Тоталитарният режим на Енвер Ходжа е бил особено тежък, в много лоши условия и изолация – при затворени граници и невъзможност да се пътува. Всичко това съм научила от разказите на моите събеседници, които съм аз преживяла, минали са през мен. В книгите ми ги има тези истории, има снимки, има нотирани песни, те са всъщност документ за състоянието на българските общности в Албания днес.

Не по-малко интересни и ценни за нацията ни са вашите изследвания за българските помаци – вашата дисертация. Защото знаете колко противоречиви са информациите кои от помаците са насилствено помохамеданчени българи и кои не са.

Да, така е. Аз защитих дисертацията си преди 18 години и тогава ситуацията беше по-различна. Сега нещата доста се промениха в политически аспект, има различни влияния и стратегии за идентичността на помаците. Но аз съм работила с Тетевенския район, където селата с такова население са само 4-5 и са изцяло заобиколени от християни, те са по-специфични и по-различнио от българите мюсюлмани в Родопите или Пирин например.

По време на моите изследвания в Тетевенско със сигурност го имаше българското самосъзнание, макар че една възрастна жена, баба Ана, ми каза: „Имаш дивата круша и попската круша. Попската круша вече е ашладисана и не може да бъде това, което е била дивата круша. И ние сме така. И ние сме вече ашладисани, не сме това, което сме били“. Помаците от Тетевенско не са особено религиозни, особено по-младите. И ако родителите, бабите и дядовците са били с турските или арабските имена, младите са изцяло с християнски. Много млади хора кръщават децата си в християнството.

Като изследвахте техния фолклор, какво открихте?

Песните им са абсолютно български. Академик Кауфман го изказа това още през 60-те години, когато изследва помаците в България: „Музикалният език е по-консервативен, музиката не се променя толкова лесно. И тя може да бъде белег и доказателство за това какъв е произходът на тези хора“.

Академик Кауфман открива песни, които са съхранени само сред помаците, а сред християните са забравени, защото помаците са живели по-затворени и така са „консервирали“ по-стари песенни образци. Докато по-отворените общности се повлияват от външни фактори, разширяват репертоара си и с чужди за региона или селото песни.

Над какво работите в момента?

Основната ми работа е в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН. Изнасяла съм лекции в Пловдивския университет. Години наред бях сценарист на предавания за фолклор и на етнографски филми за БНТ и други медии. С екипа, с който работим вече години наред предстои тази година да изработим документален филм за историята на Националния етнографски музей. Както казах, музеят съществува от 1906 г., сменял е сгради, една от тях е бомбардирана, разрушавани са фондовете му. През него са минали различни директори с различни концепции във времето, работното му заглавие е „От къщата с куклите до жълтите павета“.

„Къщата с куклите“?

Така са наричали Народния етнографски музей, когато е създаден и са внесени първите манекени, така наречените тогава фигурини, върху които са били представяни българските носии. За софиянци и за посетителите това е било нещо съвсем нова, затова наричали музея „къщата с куклите“. От 1954 г. музеят е разположен в източното крило на Княжеския дворец на площад „Александър Батенберг“. Този филм ще представи не само историята на музея като институция, която „приютява“ традиционната култура, но ще се опита да разкаже как се формира и променя отношението ни към традицията, как тя мисли в различните периоди за тези над 110 години, как се експонира и възприема, включително и днес.