Стоян Маринов: Длъжни сме да пазим истинската, автентична носия

Хората не са виновни, че се обличат в кич и шевици, бродирани на компютър, след като и по телевизията не им показват истински образци, казва майсторът.

Стоян Маринов

Наричат Стоян Маринов „майстора със златни ръце и сърце“. Един от последните ревностни пазители на традициите и обичаите. От 36 години е отдаден на изработката на носии по автентични етнографски образци. Сам тъче и веза платната за костюмите, за да са максимално приближени към тези на нашите прабаби. От 1987 г. е признат за майстор в Задругата на народни художествени занаяти. Носител е на наградата „Народен будител на Добрич“ през 1999 г. Член е на Пловдивската занаятчийска камара.

„Стоян Маринов – пазител на българщината, познаващ всяка педя от нашата родина, говорил с поне една баба във всяко село и може да разкаже поне една забележителна история за местните обичаи в детайли. Един единствен! Стоян Маринов е от онези големи българи, чието творческо съзнание полита окрилено от познаването на традициите. Орисан е да закриля националния дух, олицетворявайки любовта към занаята и вярата в Бога.

Докоснат от Бога самобитен майстор, със своята оригиналност той продължава живата традиция за изработване на ръчно тъкани платове, старинни носии за ансамбли, забраждания, накити от мъниста и аксесоари“, казва за него“, казва за него Вяра Стоянова.

Радетел е за запазване на истинското българско наследство. Събира и съхранява накити от мъниста от всички региони на България и Македония, от българите в Албания, Гърция, Банат, Мала Азия, Бесарабия. Автор на сценарии на филми с фолклорна тематика. Участник в изложби в страната и чужбина- Индия, Китай, Русия, Финландия, Гърция, Холандия.

Господин Маринов, прави Ви чест, че се стремите да изработвате автентични носии, за всяка фолклорна област в България, и, че се стараете тъканите и материалите да бъдат максимално близки до тези, които са употребявали нашите баби.

Да, така е. В работата си се придържам максимално към стила на всеки регион, даже към определени селища, подгрупи на всяка една етнографска група. Правя го, защото се оказа, че в последните 50 години се ползват едни клишета, с които хората излизат на сцената. Танцовите състави доста се наводниха с такъв тип облекла, да го нарека.

За мен понятието носия има едно малко по-друго съдържание и влагане на много определени видове умения, като се мине през тъкането, което съдържа сноване, вдяване, различни техники на изработка на тъканите, през кройката на основните дрехи, съответно и шевиците… Всичките детайли. Изработвам основно уникални носии. Това, което направя веднъж, не повтарям. Когато е възможно, за някои колективи изработвам за всеки човек по някакъв отделен детайл, който леко да се различава от костюмите на другите.

Как точно постигате различието?

Например престилките са в един и същи формат, но в различни цветове. Композицията на фигурите е еднаква, но самите фигури са различни, така, както е било преди на хорото. Точно хорото е било един основен двигател да се развиват орнаментите и естетическите критерии да бъдат на малко по-високо ниво. Обикновено се е подражавало на най-добрия модел, излязъл през през годините. Слага му се име на автора, който го е разработил. Така че можем да срещнем „Янчовичина престилка“, „Митините ръкави“, на името на жените, която са ги направили.

Понякога е невъзможно да се постигне голямо разнообразие, тъй като е свързано технологично с тъканта. Не може, когато основата е един цвят, технологичният път да изисква 5 дена подготовка на стана и за изтъкаването на един екземпляр да подновим изцяло основата. Но във вътъка вкарваме определени нюанси, така че да се получат своеобразни уникати. После в допълнителната декорация… Има си начин как нещата да изглеждат леко по-индивидуално. Да не говорим, че се стига до другата крайност – престилка от един регион на България се слага върху дреха от съвсем друг регион. Става една грозна, пошла мешавица. Аз се придържам към моя си старинен стил на работа по отношение на художествения ефект.

Спомням си детството, аз съм от Плевенския край. Като лазарка обличах пищимала, престилката и ризата на моята прабаба и съм се чудила как тя е постигнала това плисиране например… И всичко това вие го правите днес, ръчно?

-Да, изработвам пищимал. При него в долния кай има орнаментика и там аз мога да го изработя със съответната стилистика от региона. Но при всеки пищимал мога да сложа различна орнаментика, така че да изглежда, както всяка жена навремето го е правила различно, за себе си. Така внасям дребни детайли и в ризата. А при престилката е още по-лесно да има различни орнаменти, така че да стане като един букет в цялата група.

Споменахте, че при носии за ансамбъл всяка девойка има различни орнаменти?

Да, по желание на ансамбъла. Ето, за ансамбъл „Мартеница“ от Будапеща например, който преди е бил български, но сега там танцуват само унгарци, винаги искат да изглеждат носиите както преди 100 години. Да има различия в престилките, но да са от едно и също селище, да кажем. Същото е и при сукманите и задните престилки в Северна България – бръчници, тъкменици, пищимали, вълненици. Докато при държавните ансамбли има разменяне на носии и всеки си има свое място в композицията.

Влизала съм в стан като дете, но за пътеки и китеници, а не мога да си представя какъв неимоверен труд се изисква за по-фини материи, като за ризи… Всичко сами ли правите?

Да, целия процес. Най-напред си подбираме основата по дебелина и по цвят. След това определяме гъстотата на тъканта, защото от това зависи колко ще се вижда вътъкът и колко – основата. Ако са карета, те да станат равномерни по цвят и вертикално, и хоризонтално. Има си хиляда техники и така лека-полека започваме да оформяме тъканта и върху цялото поле изграждаме ивици с определена ширина, които трябва да ни се получат за композицията. В някои краища на страната са много тесни и дребни, в някои доста широки, на други места по-натоварени от орнаментика.

Но това е много трудоемко…

Някои дори не могат да преценят, че това се прави на ръка. Трябва да го видят, за да повярват. Знаете ли, че при една от техниките, които най-много използвам – Вадината, всичките орнаменти се изработват от опаковата страна на тъканта, в негатив, така че отдолу нищо не се вижда. Затова ползвам едно огледалце от време на време, за да си сверя часовника. Но опитът и пространственото виждане в съзнанието ми помагат нещата да се реализират. Щом като прабабите ни са го правили преди 100 години, защо да не може да се прави и сега. Но е факт, че не всеки може да го прави.

За колко време се изработва една женска носия?

О, това е много относително, за всяка си има различно технологично време. Първо се тъче, зависи кой ден колко работя. Понякога 12 часа, понякога само 6. После се захващам с везмото…

Сам ли правите всичко – тъкане, везане на шевици?

Да, макар че напоследък заради очите малко повече започнах да си спестявам шевицата. Тук имам една колежка, която с удоволствие се отзовава, под мое ръководство. Но в последно време работя такива костюми с повече тъканна декорация, която ми е по присърце и се получава много добре. Забражданията също си ги правя самичък, със сплитането на дантелите и накитите от мъниста също. Гайтана също си го въртя сам. Но когато човек има опит и си направи един технологичен план, да знае колко време му трябва за всяко нещо, без да се разсейва, нещата се получават.

Между другото, във всяка свободна минута изваждам нещо, което знам, че ще ми трябва, за да си направя заготовка. Например черният гайтан никога не ми е излишен, както и определен вид шнурове, връзки за престилки, които също са различни във всеки регион.

При такъв къртовски труд, какви са цените на костюмите?

За един хубав качествен костюм цената е над 600 лева, което е нищо в сравнение с труда, вложен в него. Но ние залагаме на това, че хората трябва да ни търсят. Аз малко се дразня от това, че в тези модерни колективи за „спортни народни танци“, както ги наричам, се обличат само с някаква поличка и клинове, и с щамповани блузки. И това ако е българска традиция… Или пък поръчват носии на хора, които изработват бродерии електронно… За какво да говорим?… Но с удоволствие съм отворен, тези хора да дойдат, да видят, да изберем по каталог. Има достатъчно качествени албуми за традиционни носии, решаваме какво ще бъде, правим мостри и продължаваме.

Някои жени просто си събират елементи от носии, които им харесват, независимо от кой край са.

Да, слагат в яхнията шоколад, а в тортата – лук. За всяко нещо си има модул, композиция. Това е все едно да нарушиш една екосистема. Балансът е толкова крехък и толкова съвършен, и не бива да се нарушава!

Чувала съм, че не във всеки етнографски регион, и дори във всяко село е имало запазена марка шевици например.

Да, и шевици, и престилки. Така че по престилката днес може да прочетеш не само от кой район е, но и от коя група селища. Например има една престилка от Северна Добруджа, която са шиели най-много в село Хамамджии и орнаментът се казва „Луковичен край“, защото жена, която са наричали Луковица от село Хамамджии го е измислила. После става леко по-популярен в съседните селища, но се знае откъде е. Във всяко селище има по няколко вида носии – за моми, за млади булки, за жени на зряла възраст, за ергени, за старци, за старици, за деца…

Говори се още, че при бродирането на шевица, всяка жена е наричала определени неща за човека, за когото е предназначена – за здраве, за плодовитост.

Да, разбира се, това го има.

Като някакво своеобразно магьосничество…

То е същото като да работиш с позитивна енергия. Влагаш ли позитивна енергия в изработката на дреха – и тя ще носи позитивна енергия. Ето защо например в определен периоди не се работят дрехи, например във Вълчите празници в зимния цикъл около Коледа. Вярвало се е, че ако се работи дреха в тия дни, този човек ще го нападат вълци. На Симеоновден също не се работят дрехи.

А то си е наистина свещенодействие. В Северна Добруджа, като се везат престилките, момичетата се отделят в плевника. Защо? На тихо са, не ги смущава никой. Второ, там е достатъчно студено, за да не им се потят пръстите, като бродират шевиците по престилките. Иначе вкъщи до печката я котката ще обърка конците, я деца ще вдигат врява. Опират си гърбовете една с друга, за да се топлят. А братята им, като разберат, че се занимават с най-празничните части на костюмите, улавят преди Благовещение змийче и го прекарват през пръстите им, за да станат гладки както змийската кожа, да не се закача конецът. Сакралност има в тези дейности.

Все повече млади патриоти решават да направят една сватба по традициите и обичаите, да са облечени в народни носии. Правили сте носиите на едно семейство.

Да, това беше много трудоемък процес, но реших да се отзова на молбата на това мераклийско семейство. Трябваше също и да си покажа възможностите. Но понякога малко се преиграва с тези неща. Ако не се направи както трябва, по-добре да не се прави. Дразня се, когато тръгнат по събори с дрехи с електронна бродерия… Обаче народът се научи на кич и поръчва, та пушек се вдига.

Мартин Петков и Ралица Минева с малката им дъщеря на тяхната българска сватба, сн. Димитър Дардов.

Откъде дойде тази страст към носията?

В по-късното ми детство, когато бях в V-VI клас в родния ми град Добрич, вече бях готов, побеснял за тези неща. Исках да съм художник, певец, танцьор… И всъщност се получи всичкото в едно. Ако не познаваш традициите, хората и песните, географията и етнографията, битието, поминъка, историята, трудно се постигат резултати.

Учили ли сте в специализирано училище?

Не, но завърших строителен техникум, който немалко ми помогна. Композиция, пропорция, пространствено виждане. Там виждаха моите наклонности и ми обръщаха малко по-специално внимание, даваха ми малко по-специални задачи.

Елена Драмова зад стана, видяна през прозореца и заснета от Филип Захариев.

Колко носии сте изработили?

Не водя статистика, но са стотици. Професионално работя това от 1984 г. Тогава бях на държавна работа в ансамбъл „Добруджа“ – Добрич. Сега работя в Бакалова къща в Пловдив, вече 36 години, заедно с колежката Елена Драмова, защото за подготовката на стана трябват най-малко двама. Помагаме си. Ето, сега ще тъчем съвсем тънки, фини платна, кенарлии.

Кенарлии за ризи? Но това е много сложно…

Висш пилотаж (смее се). Не че една богато орнаментирана престилка е нещо по-леко.

Имате ли ателие в Пловдив?

Да, работим в Бакаловата къща в Пловдив. Тя е общинска и е реставрирана по българо-японски проект на ЮНЕСКО. Желанието на дарителите е било в тази къща да работят занаятчии. Ние двамата бяхме поканени и продължаваме и до ден днешен да работим. Не е лесно, особено в тази условия. Аз приключих с поръчките през март и сега си правя неща от мъниста, да имам готови.

Накит от мъниста на Стоян Маринов. Сн. БНТ.

Какво изработвате от мъниста?

Колиета, гривни, но те са ми по-авторски, на базата на няколкото традиционни техники, които владея. Преди 5 години всяка година сме правили по една тематична изложба, със заглавия „Видяно насън“, „Четири сезона“, „Пътят“, „Реката“, „Платното на живота“, „Нанизът на годините“. Прибавяхме есета, специално написани по темата, за да бъде подплатена изложбата и със слово. И в същото време работехме, докато посетителите разглеждат, за да демонстрираме техниките, в изложбената зала на Етнографския музей в Пловдив.

Защо един добричлия стана пловдивчанин?

В ансамбъл „Добруджа “ – Добрич работих до 2000-та година. Защо съм се преместил? Казвам, че защото Господ така нареди, но всъщност един ден ми казаха да издам имуществото и аз реших, че щом не ме искат, колкото и да си защитавам правата, все ще измислят нещо да ме отстранят. Казах си, имам две ръце, мога да живея една година от помощи, имах си собствено жилище. Получавах оттук-оттам поръчки, хората бяха много доволни, оцелях. В даден момент получих покана за работа в Пловдив. Моя колежка ме е препоръчала. Мисля, че тук в Бакаловата къща сме си на мястото. Само при нас хората могат да видят такива изработки.

Има ли на кого да предадете занаята?

Не, приемственост няма. Попитахме момичета на 5-6 места дали имат желание да дойдат да се учат, да имат поне представа за какво става въпрос, да усетят трудовия процес. Някои се запалват, но като видят колко трудно става и се отказват. То като е писано да дойде който трябва, ще дойде. Та нима в онова време, когато аз се обучавах, имаше обучаващи? Да, аз имах късмета, че можех да наблюдавам тъкан в Етнографски комплекс „Стария Добрич“, но никога със специално обучение. Аз просто помагах и гледах и така се получи от самосебе си.

Ралица Минева на своята българска сватба с носия, изработена от Стоян Маринов. Сн. Димитър Дардов.

Смятате ли да продължите да се занимавате с това?

Сега съм на 58 години и ще продължа, това е вече начин на живот. Да, писнало ми е от отношението на клиентите, за отношението към българското слово, но аз не виждам друг път. В работата си имам отношение към всяка една фолклорна група и се старая всеки да изглежда уникално.

Най-важното е да се научат хората да виждат кое е истинското. Те не са виновни, че са дезинформирани. Когато покажа старинни забраждания и тъкани, и казват: „Ама това българско ли е?“. Ами естествено ще ми задават такъв нелеп въпрос, след като по телевизията са гледали клишета. Да не говорим, че в музеите експозициите не са сменяни от 30 години.

ПРОЕКТИ

ДЕТСКА КАРТА НА ЕВРОПА

ДЕТСКА КАРТА НА ЕВРОПА
Имаме удоволствието да Ви запознаем с новия образователен проект на „Сдружение Азбукари“, носещ името „ДЕТСКА ...

„ПРОБУЖДАНЕ С ХОРО“

„ПРОБУЖДАНЕ С ХОРО“
„ПРОБУЖДАНЕ С ХОРО“ е традиционна световна инициатива на „Сдружение Азбукари“ и „Българи за България“ за ...

„ДЕТСКА КАРТА НА СВЕТА”

„ДЕТСКА КАРТА НА СВЕТА”
Имаме удоволствието да Ви запознаем с новия образователен проект на „Сдружение Азбукари“, с автори Гергана ...

„ИСТОРИЯ НА СЛАВНИТЕ БЪЛГ...

„ИСТОРИЯ НА СЛАВНИТЕ БЪЛГАРИ"
Имаме удоволствието да Ви запознаем с новия образователен проект на „Сдружение Азбукари“, Павел Серафимов и ...

„ЧИСТА И СВЯТА“

„ЧИСТА И СВЯТА“
Във времена на обществен нихилизъм, духовно и морално отстъпление, обругаване на национални символи и все ...

„КРЕАТИВНИ МИСЛИТЕЛИ”

„КРЕАТИВНИ МИСЛИТЕЛИ”
„Креативни Мислители” - Иновативна среда за обучение на учениците Средището на съвременното Просвещение вече е ...

„БУКВАРИНО“

„БУКВАРИНО“
„Букварино“ - Уникална патриотична игра тръгва към децата в България Урок по родолюбие и игрознание ...

„Сдружение Азбукари" е изградено на базата на доброволен труд и отдаденост на своите съмишленици. Ние сме организация с нестопанска цел и работим изцяло в полза на обществото,
и се нуждаем от Вашата помощ, за да продължим да бъдем независими и свободни да в делата си.
Можете да станете част от дейността ни в полза на България като дарите,
според възможностите си, чрез някои от следните начина: банков превод, дебитна или кредитна карта.


Вашата подкрепа е от решаващо значение за бъдещето на Сдружението ни.
Помогнете ни да ставаме по-добри и да реализираме каузите си в полза на обществото!

Други новини които може да харесате